Марк Александрович стана, бутна стола.
— Е, скъпа ми сестричке…
— Не викай, не се нервирай — спокойно продължи тя, — чуй какво ще ти кажа, Марк: Ти ми предлагаше пари, но с пари не можеш се откупи. Вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете! — Тя сведе побелялата си глава, погледна брат си изпод вежди, насочи пръст срещу него. — И когато дойде твоят час, Марк, ще си спомниш за Саша, ще се замислиш, но ще бъде късно. Ти не защити един невинен. И теб не ще има кой да те защити.
8.
Вече четвърти ден групата навлизаше все по-дълбоко в тайгата. Отпред каруцата, отзад селският изпълнител — сънлив младеж, яздещ на кон, с ловна пушка на гърба.
Селският изпълнител е повинност, селяните се изреждат, във всяко село конвоят се сменя. Между другите задължения на сибирския селянин открай време съществува и това. По същия начин са придружавали заточеници бащата, дядото и прадядото на младия ездач, а прапрадядо му някой друг го е придружавал по същия начин.
Това конвоиране е формално, групата се приема и предава без разписка. Истинският пазач е тайгата, тук не можеш се скри, тук от трийсет версти разстояние усещат чуждия човек. Охрана е невъзможността за нелегално съществуване във време, когато на всеки се проверяват и кътните зъби.
Случват се, и то рядко, бягства от самото място, когато заточеният вече изнемогва за свобода и хуква, накъдето му видят очите, без да мисли какво го очаква. Побягват напролет, когато пролетните аромати, еднакви по всички ширини, задавят сърцето с непреодолима тъга по родните места, или в ранна есен, когато мисълта за дългите месеци страшна сибирска зима стане непоносима. А случва се да бягат и зиме, един месец преди изтичането на присъдата: с всичките си помисли си вече вкъщи, нямаш сили да чакаш и те плаши часът, когато ще отидеш за документа, а вместо да ти дадат документ, може да ти съобщят новата присъда. И такъв зимен беглец го намират напролет под стопения сняг, затова го наричат „кокиче“.
А от етапа не бягат. Току-що са излезли от затвора, от лагера, от задушния вагон, крачат волно, свободно, багажецът е на каруцата, не можеш да си го свалиш, без да те видят. И документът е един за цялата група, избягаш ли, всички ще загазят, на всички ще припишат помагачество. Ако искаш да бягаш, бягай от селото, имай човещина.
В долчинките вече се топеше последният сняг, слънчеви лъчи проникваха през клоните отгоре, а на пътеката беше мрачно и влажно. Окършени съчки, повалени от буря дървета, изсъхнали от корен, покрити с космат сив мъх, прогнили пънове, нито храст, нито цветче, само тук там пожълтяла ланшна тревица и навсякъде следи от пепел, сякаш тук е вилнял неукротим горски пожар. Гора, несвършваща и унила, еднообразна: лиственица, лиственица, нарядко бор, кедър, ела, още по рядко бреза или трепетлика. Живот се долавяше само из короните на високите дървета, там шушнеше ветрец, обаждаха се синигери, от дърво на дърво прескачаха катерици, чоплеха шишарки. И напред ги очакваше същата плътна гора, хребети и ридове.
Около Канск селата бяха нагъсто, от всяко бързаха да ги отпратят нататък, само да не остават за нощувка. За нощувка спираха късно вечер, тръгваха рано сутрин. Псуваше стопанин, дрънчейки с резето, плачеше разбудено дете, мърмореше стопанка и хвърляше на пода дрипави постелки, че и нищо не хвърляше — спете както искате. На пода беше студено, по цяла нощ кашляше болният Карцев, скръбно въздишаше Ивашкин, замислен за жена си и децата си.
Но в тайгата селата са нарядко, преходите траеха по цял ден. В първото селище в тайгата пристигнаха по светло и най-сетне си отспаха.
Конвоирите развързаха Володя, когато групата се поотдалечи от Канск.