— Сега върви.
Той поразкърши схванатото си тяло, после леко закрачи, не се уморяваше, не се оплакваше, погледът му беше озлобен и непримирим. Имаше типично лагерническа психика: всяка дреболия може да ти струва живота, трябва да бъдеш нащрек, мигновено да вземаш решения, да не отстъпваш в нищо, от никого да не се плашиш, напротив, от тебе трябва да се боят. Беше снизходителен към Борис, към Саша, към Ивашкин — „случайните жертви на сталинския режим“, презираше Карцев, този „капитулант“, не разговаряше с него, не го забелязваше дори. Саша се чудеше на тази му способност да игнорира човек, с когото крачи рамо до рамо, спи, споделя несгоди.
Володя Квачадзе вървеше напред. Карцев, болен, запъхтян, се тътреше отзад, често спираше. Спираше и групата. Володя стоеше, без да се обръща, ядосан, задето се бавят. Обясняваше физическата слабост на Карцев с душевната му слабост, в това виждаше и причината за неговата ренегатщина. И на всеки, който изоставаше с Карцев и му помагаше при трудни преходи, гледаше с подозрение, като на шпионин от вражески лагер.
Саша харесваше храбростта на Володя, съпротивата, която той оказваше на началството, достойнството в поведението. Но Володя по никакъв начин не приемаше чужди мнения, Саша знаеше, че също има този недостатък. Още първия ден каза:
— Володя, не искам да има недоразумения помежду ни. Аз споделям линията на партията. Всеки да пази своите възгледи за себе си. Защо ни са безполезни спорове.
— Толкова по зле, нямам абсолютно никакво желание да дискутирам със сталинистки подлоги — високомерно отговори Володя, — но щом веднъж сте ме докарали тук, не можете да ми запушите устата.
Саша се усмихна.
— Не съм ви докарал аз, мен самия ме докараха.
— Своя своих не познава. Инак щяхте да ни извивате ръцете не по зле от онези в Канск.
— Представям си какво щяхте да правите вие с нас, ако имахте власт — каза Саша.
— Вие и при наша власт щяхте да вдигате ръце „за“ — презрително подхвърли Квачадзе.
— Не се карайте, момчета — намеси се Борис. — Вечното нещастие на политическите е, че се карат… А криминалните са сплотени, затова администрацията не ги притиска.
— Криминалните са отрепки! — каза Володя. — Говеда, палачи. За паница леща продават другаря си. Те са главната опора на администрацията, нейни помощници. Убил жена си — осем години, че и тях им намаляват наполовина за примерно поведение. А за две подметки, изнесени от фабриката — десет години.
Тайгата ставаше все по-затънтена. Същите обрасли с гъсти гори хребети, хълмове, долчинки и височинки, птичи гласове в короните на дърветата, сумрак и влага по пътеката. Веднъж в брезовия храсталак се мярна огромен дългокрак лос и се скри сред пукащите клони.
От сутринта грееше слънце. Лъчите му не стигаха до пътеката, но все пак беше по-приятно и леко да се върви.
За почивка спряха по пладне край някакво зимовище, мъничка горска къщурка с тъмни окадени стени, без таван, без прозорци, без печка, с под от утъпкана и обгоряла пръст — зиме на него се пали огън, а пушекът излиза през един отвор на покрива. В ъгъла имаше наръч сухи съчки — на тръгване всеки оставя гориво за човека, който ще дойде след него, той може да дойде в студ, в сняг, във виелица, не ще намери вън съчки, за да си стъкне огън, и ще замръзне на пръстения под. Добрият човек оставя не само съчки, но скрива на сухо място и кутийка кибрит.
Те напалиха огън, донесоха вода от изворчето, свариха си просена каша, чай.
Груханото просо Борис бе купил снощи от селската потребителна кооперация. Продавачът му бил познат, отвори бакалницата през нощта и освен просо, му даде пакет тютюн, намери отнякъде и бутилка домашна водка, която те изпиха веднага.
Съзнанието, че го познавай дори тук, в затънтеното селце сред тайгата, че без него другарите му щяха да бъдат загубени, връщаше Борис в обичайното му състояние на активна действеност, укрепваше увереността му, че и в Богучани няма да е последният човек.
Той плащаше нощувките, храната, плащаше за всички, те нямаха пари, пари имаше Саша, но не се знаеше дали ще си намери работа. А на Борис работата в Богучани му бе осигурена. Той приличаше на началник: куртка с ревери, панталон, прибран в солидни ботуши, шлифер-дъждобран, фуражка в защитен цвят. И мек, властен глас на началство от онези, образованите, с които е трудно да се спори, тъй и тъй ще те надприказва, ами по-добре веднага да изпълниш, каквото ти нарежда.
Командуваше ги и сега, едного изпрати за вода, друг за съчки, в гората вече можеше да се намерят сухи и затова решиха да не използуват оставените в зимовището. Не изпрати никъде само Карцев. Карцев седна на едно пънче, затвори очи, подложи на слънчевия лъч бледото си страдалческо лице.