Минали не минали пет километра, не щеш ли, из върхарите на дърветата зафуча вятър, веднага се здрачи, изви се виелица, заваля сняг.
Каруцарят се разбърза, разбърза се и момчето конвоир, искаха да излязат на Чуна по светло. Снегът секна така неочаквано, както бе завалял, само покри храстите с бели калпаци и съвсем развали и без това лошия път. Трябваше да тикат каруцата. Движеха се бързо, както и преди.
Само Карцев не можеше да върви, задъхваше се, спираше и кашляше, подпрян на някое дърво.
— Карцев, качи се на каруцата — каза Саша. Но каруцарят не разреши:
— Не съм се пазарил да возя хора, конят се мъчи, няма път.
— Съвест нямаш, ей — каза Ивашкин.
Саша хвана коня за юздата.
— Спри! Карцев, качвай се!
— Не барай коня, момче! — развика се каруцарят. — Като обърна назад, ще ви научат там как ще се бунтувате!
— Я да не се караме, чичка — с началнически тон произнесе Борис и помогна на Карцев да се качи.
Наложи се да свалят от каруцата два куфара, по-леки, конвоирът ги върза за седлото си. Само Володя Квачадзе не продума, равнодушно чакаше как ще свърши всичко. За „капитулант“ не се застъпва, пък ако ще оня да мре.
Преминаха Чуна със сал. Той не стигаше до брега, трябваше да газят с багажа, да тикат каруцата. Съвсем се измокриха.
Селото се случи голямо, но занемарено, с разкривени, почернели къщи, с празни обори. Имаше някаква веселба, лампите в къщите бяха отрано запалени, чуваха се пиянски викове и песни, олюлявайки се, по улицата минаваха селяни, ловци от тайгата, горяни, различни по ръст и боя, неприличащи на снажните русокоси сибиряци от степната ивица. По трупите пред вратите бяха насядали моми и момци, смееха се, извикаха конвоира и му казаха, че днес е съборният им празник. Конвоирът веднага се разбърза, хукна да търси председателя, та по-скоро да се отърве от групата.
Докато чакаха председателя, при тях дойдоха местните заточени: внушителен мъж с буйна коса и бавни движения, с внимателен поглед — добре познатият на Саша от Петия дом на Съветите тип на държавник, и слаба рижава жена със строго, измъчено лице. Беше пристигнала първата група, откак що годе бе засъхнал пътят насам, и те нямаха търпение да разберат дали с нея не идват техни хора.
— Здравейте, другари!
Погледът на жената спря върху Квачадзе, в неговия тя позна свой съмишленик. Володя си каза името, то им беше познато, техните пък бяха познати на него. Прегърнаха се, разцелуваха се, а към другите изобщо не проявиха интерес. Мъжът се усмихна уж приветливо, но на никого не подаде ръка — да не би да я подаде на когото не трябва или пък на такъв, който няма да подаде своята. Жената дори не се усмихна.
Отведоха Володя със себе си. Той крачеше между двамата — висок, гъвкав, с черна ватирана дреха и торба на рамо, отговаряше на някакви техни въпроси, явно те имаха много въпроси, пощата не била идвала вече два месеца.
— Адио! — каза подире им оскърбеният Борис: Володя беше нарушил солидарност, по висша от политическата.
Дотича едромуцунест, дъвчещ в движение младеж, пиян, суетлив, облещи очи.
— Кои са туканка заточените? Тез ли? Нещо бая черни ми се гледате, руснаци ли са ви правили? Айде с мене!
Той ги отведе в някаква изоставена къща на края на селото с порутена печка, а те трябваше да се стоплят, да си изсушат дрехите, да настанят болния Карцев на топло. Но докато разглеждаха това отдавна напуснато жилище, от муцунестия вече и следа нямаше. Беше заминал и каруцарят, като бе захвърлил багажа им на земята.
— Ще натиснем местните власти — каза Борис, — тръгвайте, Ивашкин!
— Че къде да вървим? Селото празнува.
— Ще говоря аз, а вие ще ми помогнете да домъкнем лапачката — успокои го Борис.
Тръгнаха. Саша извади от куфара чифт чисто бельо, вълнени чорапи, риза, подаде ги на Карцев.
— Преоблечете се.
Саша остана поразен от неговата мършавост. Кожа, опъната върху кокали, остри колена, безплътни нозе, дълги, безсилно увиснали ръце, ключици, щръкнали като чокани от подрязани криле.
— Станали сте кожа и кости от тая гладна стачка — каза Саша.
— Храниха ме със сонда, принудително — Карцев несръчно напъхваше ризата в дългите гащи, — после ме прехвърлиха на болнично, наливаха ме с мляко. Рязах си вените, та загубих много кръв.
Очите му трескаво блестяха, лицето му се покриваше с червени петна, сигурно имаше температура, но нямаха термометър, пък и защо да я мерят, утре от всяко положение трябваше да продължат пътя си. Най-сетне той се преоблече, уви се в памучното одеяло на Саша, седна на пейката, облегна се на стената, затвори очи.
— Защо сте си рязали вените? — попита Саша.