Карцев не отговори, не го чу, може да беше задрямал.
Саша разгледа печката. От огнището и под него стърчаха телове, някой вече беше задигнал вратичките. Саша понечи да я запали, но се отказа: може Борис да намери друго помещение.
Борис и Ивашкин донесоха самун хляб и кана от брезова кора, пълна със сметана, нищо друго не можали да намерят. И по-свястно помещение не издействували — всички били пияни, с кого да разговарят, никой не ги пуска за нощувка.
Ивашкин намери на двора някакво дръвце, нацепи го на трески, но те гаснеха, само дето напразно си хабиха кибрита.
Така, на тъмно, ядоха сметана с хляб.
— По-добре студена, отколкото никаква вечеря — заяви Борис.
Карцев не пожела да вечеря, помоли за вода. Вода нямаше.
— Ще ида при приятелите на Володя, дано го вземат за тази нощ — каза Саша.
Борис със съмнение поклати глава.
— Няма да го вземат. Впрочем можем да опитаме. Ще дойда с вас.
— Защо?
— Цялото село е пияно до козирката, а тези момци по трупите са настроени агресивно.
Навън беше по-светло, отколкото в къщата, в безоблачното небе висеше пълна луна. По трупите все така седяха моми и момци. Един от младежите, очевидно местният зевзек, разказваше нещо смешно, размахваше ръце, отговаряха му взривове от смях. Щом видя Саша и Борис, той им подвикна:
— Ей, клетници забравени, елате тука!
— Не им обръщайте внимание — тихо издума Борис.
— Но защо? — Саша тръгна към трупите. — Какво искате?
— Кво така се мотате по улиците? Моми ли търсите? А тояга да искате случайно?
На трупите седеше младичкият конвоир, мълчаливо се усмихваше. Но беше очевидно: ако започнат да ги бият, той пак така ще се усмихва.
Саша се обърна към Борис:
— Защо пък не. Я вижте какви красиви момичета имат.
— Красиви са, ама не са за вас! — изкрещя момъкът.
— Само за тебе ли са? — позасмя се Саша. — Ами ще смогнеш ли?
На трупите се засмяха.
— А де, а де — намеси се друг момък, — ти, таковата, недей много да…
— Таковата, онаковата — имитира го Саша, — ах, твойта…
Саша извъртя такава псувня, че всеки от хамалите, с които бе работил в химическия завод, би му завидял.
И си продължи пътя.
— Не е хубаво да се закачате, момчета, трябва да бъдете по-сериозни — наставнически добави Борис и последва Саша.
По пътя му каза:
— Ако не ви убият тук, дълго ще живеете. Бива ви да внушавате едно-друго.
Вратата на къщата не беше заключена. Володя, мъжът и жената седяха край масата. Гореше газена лампа.
— Това са Панкратов и Соловейчик — каза Володя, — говорих ви за тях.
Явно беше говорил нещо хубаво, защото мъжът се усмихна.
— Седнете, другари, пийнете чай с нас.
— Благодаря!
Саша не седна, обърна се към Володя.
— Какво ще правим с Карцев?
— Че какво трябва да го правя аз?
— Ти очевидно смяташ да нощуваш тук. Защо не отстъпиш мястото си?
Вместо Володя отговори мъжът:
— До известна степен аз решавам кой ще нощува при мен.
— Може би знаете у кого можем да се настаним за една нощ? — попита Борис.
— Тук никой не приема транзитни. Болни пък съвсем. Жената се обърна към Володя:
— Кога за последен път видяхте Илин? Вече на улицата Саша, огорчен, каза:
— А вие разправяте, че ме бивало да внушавам.
— Драги мой — отговори Борис, — тук действуват политически страсти, а те са най-фанатичните.
9.
Привечер Поскрьобишев сложи на писалището пред Сталин прочетеното от членовете на Политбюро писмо за статията на Енгелс. Всички се бяха съгласили, че тя не бива да се публикува. Взетото чрез допитване решение за промените в редколегията на „Болшевик“ също беше единодушно.
Сталин не се бе съмнявал, че двете решения ще минат: ходът със Стецки е правилен. Стецки е човек на Бухарин, а те държат Сухарни в резерва. Засега няма да го дадат, както миналата година не искаха да дадат Смирнов, Толмачов и Ейсмонт, а по-миналата — Рютин.
И все пак всички противници — предишни, сегашни и бъдещи — трябва да бъдат унищожени и ще бъдат унищожени. Единствената в света социалистическа държава може да устои само ако е непоклатимо устойчива отвътре, това е залогът за стабилността й във външния свят. Държавата трябва да бъде могъща за в случай на война, държавата трябва да бъде могъща и ако иска мир, тя трябва да буди страх.
За да превърнеш в кратък срок една страна от селска в индустриална, са нужни неизброими материални и човешки жертви. Народът трябва да ги даде доброволно. Но само с ентусиазъм това не се постига. Народът трябва да бъде принуден да ги даде. За целта е нужна силна власт, внушаваща страх на народа. Страхът трябва да се поддържа с всякакви средства, теорията за незатихващата класова борба дава всички възможности за това. Ако при този процес загинат няколко милиона души, историята ще го прости на другаря Сталин. А ако той остави държавата беззащитна, ако я обрече на гибел — историята никога не ще му прости. Великата цел изисква велика енергия, великата енергия на един изостанал народ се постига само с велика жестокост. Всички велики управници са били жестоки. Каменев, сега директор на издателство „Академия“, не случайно издаде Макиавели. За НЕГО го издаде, на НЕГО иска да покаже, че методите, които прилага ТОЙ, са били известни още през петнайсети и шестнайсети век. Каменев обаче греши. Препоръките на Макиавели са остарели. Впрочем не се знае дали са били годни и през петнайсети век?! Ефектно, но повърхностно, не е диалектично, схематично е. „Властта, която се гради върху любовта на народа към диктатора, е власт слаба, защото зависи от народа, властта, която се гради върху страха на народа от диктатора, е власт силна, защото зависи от самия диктатор.“ Това положение е вярно само частично: властта, която се гради само върху любовта на народа, е слаба власт, това е така. Но властта, която се гради само върху страха, също е нестабилна. Стабилна е онази власт, която е изградена и върху страха от диктатора, и върху любовта към него. Велик управник е онзи, който чрез страха е съумял да внуши любов към себе си. Такава любов, при която всички жестокости на управлението му народът и историята приписват не на него, а на изпълнителите.