Выбрать главу

— Не виждам нито един що годе подходящ обект — каза Борис, — момичето от пощата — с това се изчерпва местният елит… Между другото тук е разпространен битовият сифилис, отваряйте си очите. И трахомата — пази боже да се избършете с техен пешкир! Впрочем по основния въпрос: Забелязахте ли девойчето, дето се върти около нашата къща? Едно скулестичко, не е лошо.

Саша го бе видял, то разговаряше със сина на хазаина.

— Заглежда се по вас — добави Борис.

— Съвсем малко е още.

— Защо? Има шестнайсетина. Време й е. После такива се омъжват и се превръщат в работни коне. Вижте, може да ви хареса.

— Развращаване на малолетни — засмя се Саша, — стига ми и член петдесет и осми.

Пред къщата на пръстения вал седеше същото момиче, дребно, стройничко, със силни нозе и изваяно, добре очертано личице, с високо чело, с пълни устни. В леко издадените напред зъби едва-едва бе загатнато нещо тунгуско, монголоидно. Закопчана догоре жилетка, дългата селска фуста закрива до прасците босите й крака с корави мръсни ходила. Тя дъвчеше смола и гледаше Саша с малките си кестеняви засмени очи.

— Какво се смееш? — попита Саша.

Тя прихна, закри устата си с ръка, скочи, побягна и затръшна портичката. Но Саша видя, че го поглежда през цепнатината.

— Дива е, но инак е като статуетка, просто прелест.

За вечеря им дадоха паренки — нарязана задушена сладка ряпа, и бурдук — кисел от овес. И този път всички, включително хазайката и синът й, сърбаха от обща паница. Бабата се оплакваше: нямало нито мляко, нито месо, дори риба — нали нямат мъж вкъщи, кой да лови.

Докато вечеряха, съседското момиче пак довтаса. Отвори вратата, видя Саша и я затвори, спотаи се в пруста.

— Какво се криеш, змийско изчадие такова?! — викна старата. Момичето продължаваше да се спотайва в пруста. — Чалнато момиче — обясни старата. — Лукерия я викат. Лукешка — пак викна тя, — влизай вкъщи де. Глей гражданята кво донесоха за ядене.

Саша бе нарязал останалия салам за Карцев. Лукешка влезе и застана на прага.

— Ситнория — каза старата, имаше предвид малкия ръст на Лукешка, — и по майка, и по баща е ситна… Къде го брат ти?

— Рогатият го знай — отговори Лукешка, като попоглеждаше Саша, — в гората е сигур.

— Къртят пънове, вадят ги, па може и да къркат, щото чашката мами. Тейко ти с тях ли е?

— С тях…

— Лукешка кимна към Карцев.

— Болен ли е?

— Болен — отговори старицата, — току мърмори. За кво ли мърмори? Душата му се разделя с тялото. Какво стоиш? Сядай, поприказвай с тях, я го глей какъв е личен — и кимна към Саша.

Но Лукешка не сядаше, стоеше на прага, дъвчеше смолата и хвърляше засмени погледи на Саша, босонога, по блуза, пусната върху дългата фуста. Кръшното й тяло лъхаше на вода, река, сено. Намираше се в краткия разцвет на селската младост, когато момичето още не е съсипано от работа, от къща, от деца, още е сръчно, силно, всичко знае, възпитано е в единствената стая на селската къща, където спят бащата с майката и братята с жените си, на грубата селска улица, откровено, наивно, безсрамно.

Саша й подаде парче салам.

— Опитай.

Лукешка не помръдна.

— Вземай, гяволова щерко, лапай! — каза старата.

Лукешка взе салама.

— Ваште оня ден ходиха ли за риба? — попита старата.

— Ходиха.

— Колко донесоха?

— Две ведра.

— На колко си години? — попита Саша.

— Кво? — не разбра Лукешка.

— За годините, за годините ти питам?

— Че знам ли… Шеснайсе гаче…

— Кого мяташ — възрази старата, — нашият Ванка е на петнайсе, и ти си на петнайсе.

Лукешка почеса рамо в рамката на вратата и нищо не отговори.

— Лукешка!!! — чу се от улицата.

— Тебе викат — каза старата.

— Мене — отвърна Лукешка и не помръдна от мястото си.

— Лукешка!

— У, проклетникът! — изруга Лукешка и излезе, като затръшна вратата.

— Бива го момето — каза старата на Саша, — подари й едно чумберче, ще походи с тебе.

— Какво е това чумберче?

— Ами дето вие му викате забрадка.

— Интересно — позасмя се Саша.

През нощта Карцев стена, задушава се, моли да го вдигнат да седне, вече не можеше да седне сам.

На сутринта Саша и Борис отидоха в болницата. За лекаря чакаше дълга опашка. Хората седяха в коридора и пред входа. Соловейчик влезе направо в кабинета. След него и Саша. Младият лекар изслуша Борис и като разбра, че става дума за заточен, поиска да му донесат нареждане от пълномощника на НКВД.

— Човекът умира — грубо каза Саша, — какво нареждане?!

— Баранов знае какво — отговори лекарят.

Баранов излезе на двора сънен, намусено попита какво искат, недоволно надраска на листче: „До районния лекар. Прегледайте болния административно заселен Карцев.“