— Не виждам нито един що годе подходящ обект — каза Борис, — момичето от пощата — с това се изчерпва местният елит… Между другото тук е разпространен битовият сифилис, отваряйте си очите. И трахомата — пази боже да се избършете с техен пешкир! Впрочем по основния въпрос: Забелязахте ли девойчето, дето се върти около нашата къща? Едно скулестичко, не е лошо.
Саша го бе видял, то разговаряше със сина на хазаина.
— Заглежда се по вас — добави Борис.
— Съвсем малко е още.
— Защо? Има шестнайсетина. Време й е. После такива се омъжват и се превръщат в работни коне. Вижте, може да ви хареса.
— Развращаване на малолетни — засмя се Саша, — стига ми и член петдесет и осми.
Пред къщата на пръстения вал седеше същото момиче, дребно, стройничко, със силни нозе и изваяно, добре очертано личице, с високо чело, с пълни устни. В леко издадените напред зъби едва-едва бе загатнато нещо тунгуско, монголоидно. Закопчана догоре жилетка, дългата селска фуста закрива до прасците босите й крака с корави мръсни ходила. Тя дъвчеше смола и гледаше Саша с малките си кестеняви засмени очи.
— Какво се смееш? — попита Саша.
Тя прихна, закри устата си с ръка, скочи, побягна и затръшна портичката. Но Саша видя, че го поглежда през цепнатината.
— Дива е, но инак е като статуетка, просто прелест.
За вечеря им дадоха паренки — нарязана задушена сладка ряпа, и бурдук — кисел от овес. И този път всички, включително хазайката и синът й, сърбаха от обща паница. Бабата се оплакваше: нямало нито мляко, нито месо, дори риба — нали нямат мъж вкъщи, кой да лови.
Докато вечеряха, съседското момиче пак довтаса. Отвори вратата, видя Саша и я затвори, спотаи се в пруста.
— Какво се криеш, змийско изчадие такова?! — викна старата. Момичето продължаваше да се спотайва в пруста. — Чалнато момиче — обясни старата. — Лукерия я викат. Лукешка — пак викна тя, — влизай вкъщи де. Глей гражданята кво донесоха за ядене.
Саша бе нарязал останалия салам за Карцев. Лукешка влезе и застана на прага.
— Ситнория — каза старата, имаше предвид малкия ръст на Лукешка, — и по майка, и по баща е ситна… Къде го брат ти?
— Рогатият го знай — отговори Лукешка, като попоглеждаше Саша, — в гората е сигур.
— Къртят пънове, вадят ги, па може и да къркат, щото чашката мами. Тейко ти с тях ли е?
— С тях…
— Лукешка кимна към Карцев.
— Болен ли е?
— Болен — отговори старицата, — току мърмори. За кво ли мърмори? Душата му се разделя с тялото. Какво стоиш? Сядай, поприказвай с тях, я го глей какъв е личен — и кимна към Саша.
Но Лукешка не сядаше, стоеше на прага, дъвчеше смолата и хвърляше засмени погледи на Саша, босонога, по блуза, пусната върху дългата фуста. Кръшното й тяло лъхаше на вода, река, сено. Намираше се в краткия разцвет на селската младост, когато момичето още не е съсипано от работа, от къща, от деца, още е сръчно, силно, всичко знае, възпитано е в единствената стая на селската къща, където спят бащата с майката и братята с жените си, на грубата селска улица, откровено, наивно, безсрамно.
Саша й подаде парче салам.
— Опитай.
Лукешка не помръдна.
— Вземай, гяволова щерко, лапай! — каза старата.
Лукешка взе салама.
— Ваште оня ден ходиха ли за риба? — попита старата.
— Ходиха.
— Колко донесоха?
— Две ведра.
— На колко си години? — попита Саша.
— Кво? — не разбра Лукешка.
— За годините, за годините ти питам?
— Че знам ли… Шеснайсе гаче…
— Кого мяташ — възрази старата, — нашият Ванка е на петнайсе, и ти си на петнайсе.
Лукешка почеса рамо в рамката на вратата и нищо не отговори.
— Лукешка!!! — чу се от улицата.
— Тебе викат — каза старата.
— Мене — отвърна Лукешка и не помръдна от мястото си.
— Лукешка!
— У, проклетникът! — изруга Лукешка и излезе, като затръшна вратата.
— Бива го момето — каза старата на Саша, — подари й едно чумберче, ще походи с тебе.
— Какво е това чумберче?
— Ами дето вие му викате забрадка.
— Интересно — позасмя се Саша.
През нощта Карцев стена, задушава се, моли да го вдигнат да седне, вече не можеше да седне сам.
На сутринта Саша и Борис отидоха в болницата. За лекаря чакаше дълга опашка. Хората седяха в коридора и пред входа. Соловейчик влезе направо в кабинета. След него и Саша. Младият лекар изслуша Борис и като разбра, че става дума за заточен, поиска да му донесат нареждане от пълномощника на НКВД.
— Човекът умира — грубо каза Саша, — какво нареждане?!
— Баранов знае какво — отговори лекарят.
Баранов излезе на двора сънен, намусено попита какво искат, недоволно надраска на листче: „До районния лекар. Прегледайте болния административно заселен Карцев.“