— Няма да умре.
— Но ако умре, ще съобщим в Москва, че сте отказали да го настаните в болница.
— Зле започвате тук, Панкратов — зловещо произнесе Баранов.
След около три часа пред къщата спря болничната каруца. Саша и Борис изнесоха Карцев.
Горещият юнски ден свърши, откъм реката духна лек ветрец. Карцев лежеше със затворени очи, дишаше по-равномерно, по-спокойно.
Вечерта Лукешка пак седеше пред къщата, беше с кожени ичиги, опънати по малкия й крак. Ярък шал покриваше главата и раменете й.
Тя се попремести, с това движение канеше Саша да седне до нея.
Саша седна.
— Е, разкажи ми нещо, Луша, Нали Луша те казват?
— Лукешка ме викат.
— Ние пък казваме Луша. Аз ще те наричам Лушенка.
Тя закри устата си с шала.
— Харесва ли ти, Лушенка?
Тя махна шала от устата си, очите й се смееха.
— Ти работиш ли или учиш?
— Свърших аз с науките.
— Кой клас си завършила?
— Трети гаче.
— Знаеш ли да четеш, да пишеш?
— Знаех, ама забравих.
— Работиш ли нещо?
— Готвя. Ти къде ще живееш?
— В Кежма.
— У-у… — разочаровано проточи тя. — Далеко е. И туканка живеят заточени, много са.
— Ти ходила ли си в Кежма?
— Не, от гората по далече не съм стъпвала.
— Не те ли е страх от мечка?
— Страх ме е. Лани ходихме в гората за боровинки, па като изскочи една, па като ревна, чак дъбравата разцепи. Ние писнахме и беж към лодката. Жал ни беше за боровинките, ама те тежки, събарят ни. Хвърлихме ги. Мецаната не върви бързо, замята краката. Сграбихме веслото, а тя — хоп във водата… Едвам се измъкнахме с гребане, ревем ли, ревем, примряхме… Уф, край… Прибрахме се с празни ръце. Сега не ходим навътре в гората, страх ни е.
Тя говореше оперено, хихикаше и същевременно смутено прикриваше устата си с крайчеца на шала.
— Ще дойдеш ли с мен в Кежма? — попита Саша. Тя спря да се смее, погледна го.
— Ако ме вземеш, ще дойда.
— А какво ще правим там?
— Ще си живеем. Ти колко трябва да живееш в Кежма?
— Три години.
— Три години ще поживеем, после ще си заминеш.
— Ами ти?
— Кво аз? Ще си остана. Те туканка всички тъй, поживеят, па си идат. Или ще останеш на Ангара?
— Не, няма да остана.
— Утре отиваме на Сергункини острови. Айде с нас.
— Защо?
— Ще преспим тамка — с наивно безсрамие заяви тя.
— Лукешка! — чу се глас от съседния двор.
— Какво, ще дойдеш ли?
— Трябва да помисля.
— Ама че си, ще мислиш, та ще премисляш — засмя се Лукешка и побягна.
В ковчега имаше стружки, Саша искаше да ги изхвърли, но Борис каза:
— Не бива да се изхвърлят, не знаете ли?
Саша не знаеше — за пръв път погребваше човек.
Служителят и каруцарят слязоха в зимника, там беше моргата.
Лекаря излезе на верандата, погледна Саша строго, както бе гледал умиращия Карцев, и каза:
— Смъртният акт е предаден на районния пълномощник.
Саша и Борис нищо не отговориха — за какво им е смъртният акт, на кого да го изпратят?
Лекарят не си отиваше, гледаше ги. Беше техен връстник.
Служителят и каруцарят изнесоха тялото, сложиха го в ковчега.
Заковаха капака. Каруцата излезе от двора. Отстрани вървеше нисък селянин — каруцарят, след ковчега — Саша и Борис. Изминаха дългата селска улица, покрай черно-сивите къщи от греди, свърнаха по друга, и тя черносива, излязоха от селото, по един стръмен път се качиха де дървена църква със закована врата. Зад нея беше гробището.
Взеха лопати, започнаха да копаят Само отгоре пръстта беше мека, по надълбоко ставаше корава, замръзнала, с късчета лед.
Ето че свърши жизненият път на Карцев, техния случаен спътник по преселване. Работник от „Сърп и чук“, комсомолски работник, затворник от Верхнеуралския политически изолатор, заточеник. Дали Володя беше прав? Какво би подтикнало Карцев да постъпи така? Желанието да изкупи вината си, да докаже искреното си разкаяние ли? Може да са му обещали свобода. Или е било просто слабост?
Отговорите на тези въпроси бяха заровени заедно с Карцев в гроба му, в далечния Сибир, на края на света.
Но дори да е било така, Саша не бе познавал този Карцев. Той бе познавал един болен и страдащ човек.
Каруцарят остави лопатата.
— Стига. Мечката не може да го изрови.
Свалиха ковчега от каруцата, поставиха го върху въжета и като го прехвърлиха внимателно през пресния насип, го спуснаха в ямата.
После измъкнаха въжетата и запълниха гроба с пръст. Всичко свърши. Каруцарят скочи в каруцата, дръпна поводите и шибна коня към селото. Саша и Борис останаха край гроба.
— Да поставим поне дъсчица с името — каза Борис.
Но никой нямаше нито парче шперплат, нито молив.