— Партийната организация ви препоръчва за работа в органите на НКВД. Запознах се с вашето лично досие. Брат ви е осъден за криминално престъпление. Познавахте ли хората, съдени заедно с него?
— За пръв път ги видях на процеса.
— Бяхте ли близък с брат си?
— Той е четири години по-голям. Аз имах свои приятели, той — свои.
— Поддържате ли връзка с него?
— Той пише на мама, на татко… Те му отговарят… Предават му моите пожелания да изтърпи присъдата и да се върне към трудов, честен живот. Дали ще помогнат съветите ми, не зная.
Березин се интересува не от брат му, а от него, Юра ясно разбираше това. И трябваше да отговаря така, че да не събуди съмнения в искреността си, но и така, че да не го вземат в органите. Те сами трябва да се откажат от него. Березин никога няма да му вярва, той е от породата на Будягин, от желязната кохорта.
— А какви са вашите приятели? — попита Березин.
— Нямам особено близки приятели — предпазливо започна Шарок, понеже разбираше, че това е основният въпрос. Само че за кого иска да чуе Березин: за Саша Панкратов или за Лена Будягина?… Но и Саша, и Лена отдавна не са му приятели… — Нямам особено близки приятели — повтори Шарок. — Имам познати от института, от училището, в което учих, от блока, в който живея.
— Учили сте в Седмо училище, нали?
Тъй, ясно… Въпросът е за Саша или за Лена.
— Да, в Седмо.
— На „Кривоарбатский“?
— Да.
— Хубаво училище. С кого от съучениците си се срещате?
Опипва за Саша Панкратов. Да премълчи ли? Защо пък? И без това знаят. Че в какво могат да го обвинят? Двамата изобщо не са били приятели, напротив, бяха врагове. Но не бива да говори и за враждата между него и Саша, ще помислят, че иска да наклепа арестуван човек. Нищо не е имало — нито приятелство, нито вражда. Живееха в един блок, връстници са, учеха в едно училище, после работиха в един завод, всичко това беше отдавна…
— Вижте какво — каза Юра, внимателно обмисляйки всяка дума, — всъщност вече не се срещаме. Пък и по-рано се срещахме ей тъй, случайно — живеем в един блок. А сега се пръснахме. Максим Костин например завърши пехотното училище, замина за Далечния изток. Александър Панкратов е арестуван, откровено казано, не знам за какво. Нина Иванова е учителка, виждаме се понякога на двора, добър ден и довиждане… Освен това срещам Вадим Марасевич, той не живее в нашия блок, но на Арбат, филолог е… Кой друг? Да, Лена Будягина живее в Петия дом, и с нея почти не се виждаме.
— Дъщерята на Иван Григориевич ли? — попита Березин.
— Да.
— Имате ли годеница, приятелка?
Този въпрос, зададен веднага след като Шарок спомена Лена, му показа, че те за всичко са осведомени. И трябва да бъдат осведомени. Целта на тези въпроси не е толкова да научат подробности от неговия живот, колкото да проверят честността му.
— Засега не възнамерявам да се женя — усмихна се Шарок.
— Обичате театъра, киното, да потанцувате…
Знаят, че е ходил с Лена на ресторант.
— Обичам да потанцувам.
— С хубави момичета, а?
— По-добре да са хубави.
Березин помълча, после попита:
— Споменахте Панкратов. Александър Павлович Панкратов ли имахте предвид?
— Да, казвахме му просто Саша. Той ни беше комсомолски секретар. Но е арестуван.
— Какво представлява той?
Шарок пак сви рамене.
— Отдавна беше. Осем години минаха, тогава той уж беше добро момче, честно — той се усмихна, — комсомолски вожд. А какво е станало с него после — не знам.
Не можеше да отговори другояче. Отрицателната, дори сдържана характеристика би предизвикала въпроси, на които не би искал и не виждаше смисъл да отговаря. Тогава Панкратов е бил добро момче, тогава Саша е бил на петнайсет години, тогава и Шарок е бил на петнайсет години, тогава е гледал на всичко с младежки доверчиви очи. Той и сега е доверчив, едва ли им трябва такъв открит, откровен човек, че и с брат престъпник на всичко отгоре.
Шарок дори не подозираше, че именно тази негова добра, „откровена“ оценка за Саша Панкратов реши съдбата му. Върху него, Шарок, Березин прехвърли отношението си към Саша, както и у Панкратов, той видя у Шарок добър, честен младеж. Жестока грешка, по-късно Березин скъпо плати за нея.
А в момента каза:
— Ще обмислим вашата кандидатура. Но преди всичко трябва сам да решите: Искате ли да работите при нас или не? Това е висока чест, органите на Чека са въоръженият отряд на партията. Не насилваме никого, ако откажете, няма да ви се сърдим.
Той пак се обърна към Дяков.
— Дайте на другаря Шарок телефонния си номер.
— Разбрано! — Дяков се понадигна.
— Въпросът не е решен — каза Березин, — затова разговорът си остава между нас.