Но с Дяков трябва да бъде нащрек, той е интригант — Шарок веднага схвана това и си отваряше очите на четири. Дяков му предаде доста хора, с които работел, сред тях беше и Вика Марасевич.
Случайно ли му я предаде или знаеше нещо за отношенията им?
За всеки случай Шарок каза:
— Познавам я тази Вика Марасевич, учихме в едно училище. С брат й бяхме в един клас, а тя беше или с една година по-голяма, или с една година по-малка, вече не помня.
Но Дяков с нищо не се издаде дали е знаел, или не, безразлично поясни:
— Тази дамичка се злепостави с връзки с чужденци, ще разгледаш досието й, ще видиш. Но у баща й, професор Марасевич, ходи Глински, трябва да я насочиш към този обект. Ще я приемаш на Маросейка. Денят и е вторник. 11 часа. Тя е точна, не закъснява.
Вика наистина се яви точно в единайсет часа. Юра й отвори. Щом видя Шарок, Вика тръгна заднишком към асансьора. Знаеше, че Юра работи в НКВД, но изобщо не беше предполагала, че той ще я води.
— Влизай, влизай, драга, не се стеснявай — Юра широко се усмихна, — отдавна не сме се виждали.
Въведе я в стаята, любезно я настани на стола, строен и красив във военната си униформа. Всичко си имаше — колан, кубчета на гимнастьорката, ботуши — всичко новичко, лъснато, святкащо. Той олицетворяваше силата, властта, успеха, разговаряше с нея дружелюбно, дори весело, сякаш в тази нейна роля нямаше нищо особено. И сякаш в тяхната среща в такава ситуация също нямаше нищо особено.
Но когато Вика дойде за следващата среща с открита лятна рокля, прилепнала по бедрата й, и с чевръсто движение смъкна презрамката, като съвсем оголи облото си бяло рамо, Юра плъзна по него равнодушен поглед и взрян право в очите й, каза:
— Ние с тебе бяхме в едно училище и дори да сме се целували в междучасията, това никого не интересува. Нищо друго не сме имали. Ясно?
Тя вдигна презрамката и смутено замънка:
— Да, да, разбира се.
Навремето Дяков беше привлякъл за работа Вика, защото се бе появила необходимост да се проникне в дома на професор Марасевич, а тази необходимост на свой ред бе свързана с делото на Ломинадзе.
Глински, съзаклятник на Ломинадзе, посещава дома на Марасевич — земляк ли е, роднина ли — и там се среща с чужденци. Защо чрез тях да не се осъществява тайна връзка със съмишлениците на Ломинадзе в чуждестранните компартии?
Това на пръв поглед неочаквано съображение позволяваше да се създаде версия, да се придаде устойчивост на колебливите показания на Чер, да се подкрепят те с имена на хора, които нямат пряко отношение към Коминтерна, косвените връзки придават на едно дело обемност и убедителност. Всеки факт е важен, съществени са дори нищожните показания на Вика, ако те се свържат с версията, името на Глински се нарежда до имената на хора, за които Чер сигурно ще си спомни като за куриери на Ломинадзе. От друга страна, съпругата на Глински е директорка на института, където бе съществувала нелегална троцкистка група, възглавявана от заместника й Криворучко.
Шарок още от училище познаваше сина на Глински, Ян, беше слушал спомените на баща му за Ленин, беше виждал майка му, една внушителна дама, тя после стана директорка на института, където учеше Саша Панкратов, и между другото го изключи от института. Не е знаела, глупачката, че след време делото на Саша ще стане част от делото на съпруга й, а после и от нейното.
Сега с това се занимаваше той, Шарок.
Срещата му тук, в този нов свят, с познати имена свърза миналото с настоящето. Шарок за пръв път усети реалността на възмездието за онези, които навремето го бяха унижавали и тормозили. Саша вече си получи заслуженото, не от него, но го получи. И останалите ще си го получат.
13.
Квартирата, в която Юра приемаше Вика, беше на Дяков, но самият Дяков живееше у жена си Ребека Самойловна, дебела, патрава, страхотно грозна жена, но в замяна на това политически образована — преподаваше политикономия. Благодарение на нея и Дяков се образова политически, макар че според наблюденията на Шарок четеше само една книга — „Въпроси на ленинизма“ от Сталин.
Ребека не харесваше на Шарок. Откровено казано, той изобщо не обичаше евреите. В техния двор и в училището никой не делеше хората на евреи и неевреи, но Юра ги делеше. И баща му, и майка му ги деляха.
Антисемитизмът в семейство Шарок беше отколешен, охотнорядски. Нейде дълбоко в спомените им пъплеше някакъв евреин още от времето, когато бащата и дядото държаха шивачница на улица „Москворецкая“, а наблизо, в уличките на Зарядие, до Глебовския хан живееха евреи, там беше и синагогата им. Те — шивачи, шапкари, кожухари — бяха вечният обект на подигравки за бакалските чираци. Сега от безправни те изведнъж надигнаха глава, станаха началства. Нашите Ивановци, неграмотните селяндури, взеха властта — това е нетърпимо, но още по-нетърпимо е, дето дадоха част от властта си на разните Мошета. Протеста си срещу новия строй старият Шарок превръщаше в омраза към евреите. Срещу самия строй беше опасно да протестира.