Факта, че Дяков се е оженил за Ребека, Юра си обясняваше със собствената му скапанящина. Не говореше на Дяков нищо за евреите, изобщо не говореше за тях. Дори вкъщи, когато баща му си изливаше душата на тази тема, Юра само се подсмиваше.
Сега семейството представляваше за него сериозен проблем. Той бързо строи майка си, забрани й да плещи из двора. Пък и тя нямаше време да се шляе там: всеки ден ходеше в закрития магазин — пускаха ту едно, ту друго. А на двора не се спираше — защо да знаят хората какво носи в торбите. С баща му работата беше по-сложна. Той продължаваше да шие вкъщи. Не много, по два-три костюма на месец, но скриваното от финансовите инспектори негово занимание даваше възможност на стария да ходи на конни състезания, да играе на тотализатора. Всичко това компрометираше Юра, можеше да погуби кариерата му.
Старият не пожела по никакъв начин да се откаже от частната си практика, тя беше неговата форма на независимост от проклетата власт. Във фабриката беше една нула, прост работник, а тук сам си беше господар. За него драпаха най-префинените московски дамички, не можеха лесно да пробият, подмилкваха се, не смееха да спорят за цените. Той харесваше засуканките, крачетата им с ажурените чорапки, кокетството им, па макар и предизвикано от желанието да му угодят. Гледаше да шие на млади и красиви клиентки, дори на красиви еврейки понякога, има едни мургавелки, луд те правят! Само жената да е млада, свежа, налята, той обичаше пълничките, гърдестите, на стари, дори на възрастни жени не шиеше — нямат талия, нищо не им стои както трябва.
Баща му беше единственият човек, когото Юра уважаваше, към когото бе привързан, ценеше житейската му мъдрост. И знаеше: и баща му беше привързан единствено към него. Беше налагал Володка безжалостно, Юра с пръст не бе пипнал. Двамата с него, красиви, приличащи си, хора на живота, в семейството бяха антиподи на майката, махленска скандалджийка, и на по-големия син — престъпник. Старият Шарок под никаква форма не изрази отношението си към новото положение на сина си. Така навремето не бе осъдил или одобрил влизането му в комсомола, в партията, не осъди и не одобри връзката, а после и скъсването с Лена. Не от равнодушие, а от доверие. Всеки е на някаква служба, сега всичко е държавно, няма на кого другиго да работиш, а се нарежда кой както може. Лично той защити своята независимост и няма да престане да упражнява занаята си. Да продума по този въпрос би означавало да нанесе на баща си обида, която той никога не ще му прости.
Да се отдели? Да лиши и себе си, и старите от рядкото в Москва предимство да имаш самостоятелно жилище? Завинаги да се скара с баща си?
Юра не можеше да измисли нищо. Но и не смееше да крие в службата си усложненията в своя живот. По-добре да ги знаят от него, а не от чужд човек.
— В този блок живеем още отпреди войната — обясни той на Дяков, — всички са ни познати, приятели — на един сакото да обърне, на друг да скъси балтона, на трети да сложи някаква кръпка. И родителят ми обича да припечели за четвъртинка — шивач е, нали разбираш!
— Баща ти работи във фабриката — отговори Дяков, — ако в извънработно време зашие две кръпки — не е престъпление, не е престъпление и да обърне една четвъртинка.
Дяков не се интересуваше много какво щели да си помислят и да кажат хората. Те с Шарок решават тук човешки съдби, те са на предния фронт на борбата с врага, носят особена отговорност и затова имат по-специални права. Секретна е не само работата им, но е таен и личният им живот. Прекаленото любопитство към него може да се квалифицира по всякакви начини.
Сега Юра носеше униформата на служител в НКВД. Прибираше се призори, тръгваше за работа следобед, почти никого не срещаше по двора, а срещнеше ли някого, правеше се, че не го забелязва.
Клиентите от техния блок спряха да идват при баща му. И по-рано бяха малко, а сега старият съвсем престана да ги приема. Юра съзря в това такт и разбиране. Баща му стигна дори до такава деликатност — започна да посещава двете си основни клиентки вкъщи, а останалите идваха у тях. Така Шарок старши стана още по-недостъпен и оттам — още по-търсен.