И тъй, тази страна на бита се уреди, като внуши на семейство Шарок чувство за сигурност, от което те твърде дълго бяха лишени, дори донякъде изчезна страхът, който бяха изпитвали. Остана другата страна на бита — жените.
Юра и по-рано беше предпазлив, гледаше да не се върже с колежка. На новата работа жените го заглеждаха, но в своя колектив човек не пипа. Нови връзки не възникваха, а той не възобновяваше и старите.
Харесваше му Варка Иванова. В нея винаги бе имало нещо, а сега беше направо мадона! Но беше гадинка. Веднъж я срещна на двора, усмихна й се приятелски, а тя му отвърна с поглед, пълен с омраза. От компанията на Сашка са и тя, и нейната сестричка истеричка. Юра не бе забравил посрещането на Нова година. Оскърби го Саша, но цялата история захвана Нина, тя вдигна скандала. Със Саша е свършено, на Саша му духнаха под опашката. И на тези може да им духнат. Но той няма да участвува в това, не! От един двор са. Подобно чувство Дяков би нарекъл дребнобуржоазна псевдопорядъчност. Но тук е неговият дом, тук е израсъл, тук са баща му и майка му, тук ще се върне брат му — той не иска да ги заобикаля с врагове.
Спомените за една единствена жена вълнуваха Шарок. Лена. Не можеше да забрави нейното любещо, страдащо лице. Освен баща му, тя беше единственият човек, към когото се чувствуваше привързан, в чиято преданост вярваше, тя беше готова на жертва за него и го доказа. Тази страшна нощ, болницата — и нито с дума, нито с въздишка не го издаде. Обичаше го. Не бе забравил онази последна синапена миризма, синапената миризма го възбуждаше и сега. Мисълта, че тя може да обикне другиго, да се събере с другиго, да се омъжи, го тормозеше. За малко не я уби, захвърли я и все пак само той има права над нея. Ще върне Лена, ще я накара да забрави всичко, отново ще я подчини.
Юра разчиташе на случайна среща, но нямаше къде да се срещнат. Знаеше къде работи, но не беше удобно да иде там. Постъпи така, както бе постъпвал и по-рано — обади й се вкъщи по телефона. Наложи се веднага да затвори — слушалката вдигна Иван Григориевич.
На другия ден и се обади в службата.
Лена не се изненада или се престори, че не се е изненадала. Все същият бавен дълбок глас. Как е със здравето ли? Добре е. Да се видим? Защо не, може. Само че от работата тя заминава направо на вилата. Трябва да се чуят и с другите, защо да не се съберат всички?
Юра се учуди:
— Кого имаш предвид?
Тя се разсмя.
— Да, наистина, никого. Имах предвид Нина, но тя замина на някакъв семинар. Може би Вадим, обади се на него.
— Ще опитам — отговори Юра, веднага решил да не се обажда на Вадим. — Как ще се уговорим?
— За неделя, да речем.
Донякъде колеблив отговор, но тя винаги си говори така. Ясно произнася края на думите, малко поспира на ударенията, това придава на говора й оттенък на колебливосг.
Лена му каза кога тръгва автобусът от Театралния площад, номера на линията (улиците в Серебряний бор се казвали така) и му обясни как се стига до тях от колелото — от последната спирка, откъдето автобусът тръгва обратно за Москва.
Нито упреци, нито обида, нито радост, нито злоба, нито смущение. Доста оскърбителна деликатност. Превъзходството на аристократката. И все пак това му беше добре дошло.
Смущаваше го срещата с Иван Григориевич и Ашхен Степановна, но те сигурно нищо не знаят. Иван Григориевич не го обича, добре де, той и по-рано не го обичаше. Ще го види ли изобщо? Ще отидат с Лена да се къпят на Москва река, няма да остане за обед, трябва само да се види с нея, всичко да уреди, да възстанови предишните им отношения. И не е изключено Лена да с сама.
Може родителите й да са заминали на курорт, да са взели и Владлен. Може би затова тя го покани в неделя и помоли да заведе и Вадим — страхува се да останат двамата.
Мисълта, че след два дена, в неделя, ще я види, върна Шарок в миналото. Спомни си как седеше в кабинета на Иван Григориевич, Лена се преобличаше в своята стая, той я чакаше и сърцето му замираше от вълнение. Сега отново се вълнува, повече от тогава.
14.
Новата работа, новото положение, тайното могъщество бяха направили Шарок самоуверен. Но когато пристигна в Серебряний бор, той се попритесни. Улиците, или как го ги наричаха тук линиите, имаха само номера. Еднакви стоборчета с надвесени над тях храсти люляк и жасмин, еднакви портички, също от летви, алейки от портичките към вилите, които се гушеха зад дървета и храсти. Нито бариери, нито часови, никакви външни хора — като в резерват.
Портичката не беше заключена. Юра тръгна по пътечката с цветя от двете страни и се озова пред двуетажна вила, боядисана в светлозелено. Ни човек, ни звук. На голямата веранда имаше маса, още неразтребена след закуската — чаши и чашчици, чинийки. И приборите много, и столовете около масата много — значи Лена не е сама.