Лена го погледна с благодарност.
— Може би застоят, за който говори Вадим, се обяснява с преминаването към звуково кино?
Вадим моментално възрази:
— Не съм говорил за застой, но относно звуковото кино имам резерви. Каквото и да си говорим, киното е великият ням. Словото може да превърне киното в театър на екран. Представяте ли си Чарли Чаплин да говори? Аз не си го представям.
В Лондон Лена беше гледала много звукови филми. Звуковото кино там се бе утвърдило, ще се утвърди и у нас. Но не захвана да спори с Вадим, само се усмихна, като си спомни как на една прожекция на американски звуков филм публиката се смееше на произношението на американските артисти.
— А какво ще кажеш за „Човекът насреща“, за „Златните планини“? — попита Юра смирено, признавайки превъзходството на Вадим.
Вадим се усмихна.
— Че това говорещи филми ли са? Това са филми, озвучени с музика на Шостакович. Тя е хубава и отделно, а също и защото Шостакович взема за основа народни мелодии. Това е важно за формирането на един композитор.
Вадим изтъкваше своята осведоменост, искаше да внуши на Юра, че е защитен от всички страни. Юра го разбра, разбра също, че желанието му с породено от страха пред него. Тази е причината за странната агресивност у Вадим. Той не сдържа усмивката си, усмихна се на Лена и тя му се усмихна, благодареше му за толерантността.
— Преди обяд ли ще се изкъпем или после? — попита Лена.
— Не мога да ви правя компания — заяви Вадим, като си погледна часовника, — трябва да отскоча до Смидович. А за обяд, ако позволиш, ще се върна.
Лена отиде да се преоблече, затвори вратата след себе си. Вадим и Юра останаха на верандата. Прозорецът на стаята гледаше към верандата, закриваше го леко перденце. То плющеше на вятъра, издуваше се и тогава се виждаше Лена — вдигнала ръце, тя си събличаше роклята. Юра застана пред прозореца и го закри с гръб, притиснал пердето.
— Как я караш, Вадик?
Вадим прехвърляше книгите на масата.
— Както по-рано. Ти не се обаждаш, не идваш.
— Много работа.
Вадим взе от масата една книга, показа я на Юра.
— Чел ли си я?
— Каква е?
— Спомените на Панаев.
— Не се сещам… Ако не греша, попадали са ми спомените на Панаева.
— Тя му е съпруга. Формално. Фактически е жена на Некрасов. Нейните спомени са доста интересни. А този е самият Панаев — Вадим прелистваше книгата, — тук има интересни местенца.
От съседната вила долетя приятен мъжки глас:
— „Защо те обичам, о, светла нощ…“ Вадим вдигна очи от книгата, ослуша се.
— Музика Чайковски, текст Яков Полонски.
И пак запрелиства книгата.
Излезе Лена — с червен цигански сукман на тънки презрамки, с разголени рамене и гръб.
Ефектна жена, разкошна и едра. Тъкмо каквото трябва на Шарок.
Притеснена от голотата си, Лена се усмихна.
— Сложих си банския, та там да не се преобличам. Тръгваме ли?
— Сега, един момент! — Вадим най сетне бе намерил, каквото търсеше. — Ето едно интересно място. Панаев цитира Белински. Белински казва: „На нас ни трябва Петър Велики, нов гениален деспот, който в името на човешките принципи да действува с нас безпощадно и неумолимо. Ние трябва да минем през терор. По-рано тоягата на Петър Велики ни беше нужна, за да ни даде що годе човешко подобие, сега трябва да минем през терор, за да станем хора в пълното и благородно значение на тази дума. Ние, славяните, не се пробуждаме лесно. Знаем се — дорде не тресне гръм, селянинът не се кръсти, не, господа, каквото и да ми приказвате, светата майка-гилотина е хубаво нещо.“
Вадим остави книгата.
— А?… Как ви се струва?
Юра мълчеше, не знаеше как да реагира на този откровен намек. Поразителни думи, от Вадик човек може да научи едно-друго, но така направо…
Отново го спаси Лена:
— Чела съм това място. Написал го е не Белински, а Панаев. Той приписва тези думи на Белински.
— Той точно цитира Белински — запъна се Вадим, — тези думи на Белински ги има и в други спомени за него, по-точно на Кавелин. Да, Белински е бил велик човек и е разбирал, че на Русия й трябва твърдо ръководство. Но е бил човек на своето време, не е знаел и не е можел да знае, че такава власт трябва да бъде диктатурата на пролетариата.
Юра скритом се изненада на политическата гъвкавост на Вадим.
— „И за какво ли те обичам, о, тиха нощ…“
Беше същият глас от съседната вила.
— Хубаво пее — каза Юра, — кой е?
— Нашият съсед — отговори Лена, — работи в ЦК. Николай Иванович Ежов.
Вадим врътна глава в смисъл, че за пръв път чува това име. Той ли, всички имена знае той!
— Не знам кой е — каза Юра, — но пее хубаво.