Тя наистина го обичаше. Може би защото друга любов не бе заменила тази. Пък и беше чувствена, а Юра беше първият и единствен мъж в живота й. Страданията, които й беше причинил, само бяха засилили това чувство. Нали и той бе страдал.
— Кога ще се срещнем? — попита Юра.
Тя отговори простичко:
— Когато искаш.
Той можеше пак да я заведе вкъщи, в своята стая. Баща му ще се мръщи, майка му ще плесне с ръце, нищо, ще го преживеят. Но го възпираше примитивната мъжка предпазливост. Да си възобновят отношенията — да. Но не като тогава — лудешки. Втория път няма да се отърве така лесно.
Къде да се срещнат? Къде да я покани? Имаше само една квартира — на Дяков. Фактически Дяков живее у жена си в Замоскворечието. Не е съвсем подходящо място за срещи. Ако Лена научи… Но тя нищо няма да научи. Постелята е стара, мръсна, дори не беше сигурен има ли чаршафи. Нищо. Може да донесе чаршафи от къщи в чантата.
— Разбираш ли каква е работата — каза Юра, — сега правим ремонт вкъщи, спим всички заедно, местим се от стая в стая и мъкнем мебелите с нас. Имам един приятел, колега от института, сега е на курорт, ключовете от стаята му са у мене. Можем да поседим там.
— Може — съгласи се Лена.
15.
Зоя изпадна във възторг, щом научи, че Варя е танцувала с Льовочка в „Метропол“. Фамилното му име било Синявски, бил чертожник-конструктор, сладур, чудесно момче, винаги помагал в работата. А как се обличал! Шиел си при най-добрите шивачи. А как танцувал! Не по зле от прочутия Ваган Христофорович. Онази хубавката дебеланка, дето е седяла с Льовочка, също била чертожничка. Казвала се Рина.
Зоя умилно се взираше в очите на Варя. Тя винаги бе мечтала да попадне в компанията на Льовочка и не бе могла. Какво нещо е да си красива, всичко само ти идва в ръцете.
— Ах — искрено въздъхна тя, — колко ти е провървяло.
Льовочка не харесваше твърде на Варя — не беше мъжествен. Но танцуваше прекрасно, а най-важното, беше наше момче, цялата им компания беше от нашите. Не като Вика с нейния Виталик, като леките момичета с техните чужденци. Единственият, който й направи впечатление, беше Игор Владимирович. Но той беше на трийсет и пет години, стесняваше се от него. С него всичко трябва да бъде насериозно, а тя не можеше да обикне толкова стар мъж и че искаше да му завърта главата. Будеше уважение, беше благороден човек, срамота бе да го огорчава. Варя си имаше свой кодекс за почтеност, знаеше какво може и какво не може.
Тя се надяваше Льовочка да я приеме в своята компания и чакаше покана. Поканата дойде не твърде скоро, близо две седмици след запознаването им в „Метропол“.
Възбудена дотърча Зоя и тържествено съобщи, че утре цялата компания ще бъде в парка „Ермитаж“, чакат и тях.
И точно тогава се обади Вика, предложи утре вечерта да идат с Игор Владимирович в ресторант „Въженцето“.
— Не мога — отговори Варя, — отивам в „Ермитаж“.
— Интересно, с кого отиваш?
— С компанията на Льовочка. Постъпвам на работа при тях.
— Това задължава ли те да ходиш с тях? Обади се и откажи. Нали ти казвам, с нас ще бъде Игор Владимирович.
— Не мога. Обещала съм и не мога да ги измамя.
— Но и аз съм обещала — възмути се Вика, — и то не на някакъв си Льовочка, едно говнарче, а на Игор Владимирович. Не съм мислила за себе си. Ти му харесваш. Не е женен.
— Извинявай — отговори Варя, — друг път. Обаждай се. Всичко хубаво.
И затвори телефона.
Както тогава в „Метропол“, така и сега в парка „Ермитаж“ компанията на Льовочка ту растеше, ту намаляваше, идваха разни хора, изчезваха, пак се връщаха. Това беше естествено — не е задължително да ходят на тумба. Те дори не се разхождаха, а стояха пред главния вход, та да виждат всички и всички да ги виждат.
Мъжка компания: Льовочка, две момчета от проектантската организация — Поля големия и Воля малкия, един красив младеж със странното име Ика, освен това Вили Лонг, син на отговорен деец от Коминтерна, юначага с хулиганска физиономия, и най-сетне Мирон, асистент на прочутия преподавател по танци Ваган Христофорович, добродушен къдрокос момък с духа на бизнесмен. Единственото постоянно момиче беше пухкавата Рина, момиче-луничка, лунички покриваха кожата й като загар и това беше много симпатично. Воля големия казваше, че това са целувки на слънцето. Рина се бе родила на този свят, за да се весели. Тя излъчваше веселие с луничките си и пламтеше с рижавата си коса като латинка.
Други момичета се присъединяваха към компанията случайно. Днес тук беше случайна и Варя. Но никой не се държеше с нея като с новачка. Тук никой никого не ухажваше, всички бяха равни, момичетата и момчетата, обикновени чертожници като Зоя. Тези момчета ще й помогнат да започне работа в архитектурното бюро на Шчусев, който проектира хотел „Москва“. Заплатите там не били по-малки, отколкото в организациите, проектиращи обекти на тежката промишленост.