Децата на Арбат

Сервитьорът нареждаше виното и мезетата. Костя следеше действията му като домакин, който обича добре подредена трапеза. В „Метропол“ и в „Ермитаж“ компанията непрекъснато се менеше, едни си отиваха, други идваха, беше разпиляна, шляеше се. Тук всички седяха мирно. И Варя разбра, че тази компания не е случайна, както и се бе сторило по-рано, тя е обединена около Костя, негова компания е. Само Мирон си позволяваше да се отлъчва от масата, ходеше по някакви свои бизнесменски работи, а Ика, демонстрирайки независимост, седна за малко на съседната маса.

Готвач с бяла престилка и висок бял калпак поднесе съд с мрежа, на дъното на мрежата се мяташе жива риба.

— Как се казва тази риба? — попита Костя Варя и предупредително вдигна пръст: никой да не отговаря вместо нея.

— Нали поръчахте шаран — отговори Варя, — значи явно е шаран.

— Но какъв шаран — обикновен или огледален?

— Не знам.

— Това е огледален шаран — обясни Костя, — неговото гръбче е високо, остро, виждате ли, и люспите му са едри. А гръбчето на обикновения шаран е широко и люспите му са дребни. Разбрахте ли?

— Разбрах. Благодаря. Сега мога да кандидатствувам за рибния институт.

Костя кимна на готвача и той отнесе рибата.

— Вие въдичар ли сте? — попита Варя.

— Аз не съм въдичар, а рибар, от Керч съм, баща ми е рибар, и дядо ми е рибар, като дете съм ловил таранка в морето.

— Откога шаранът стана морска риба? — попита Ика, като се върна на тяхната маса.

— Ами аз не съм ловил шаран в морето — Костя разтегли устни, гневно изгледа Ика, — ловил съм таранка. Знаеш ли каква е разликата между таранката и каспийската бабушка? Не знаеш? Я гледай, музикантите дойдоха, върви да танцуваш, после ще ти обясня.

Варя танцува с Льовочка, с Ика, с Вили. Костя не танцуваше, не умеел. И сега това, кой знае защо, не изглеждаше на Варя като недостатък, дори някак представяше Костя в по-добра светлина от останалите. Той седеше сам на масата и вдигаше глава само за да я погледне, да й се усмихне. И на Варя и домъчняваше за него: веселят се тук с неговите пари, а го зарязват сам, танцът им е по-скъп от приятеля.

Когато всички станаха за следващия танц, Костя я хвана за ръката.

— Постойте с мен.

Тя остана.

— Вие работите ли или учите?

— Завърших училище и започвам работа.

— Къде?

— В проектантско бюро, в нашето училище усилено изучавахме чертане.

— А няма ли да следвате?

— Засега не.

— Защо?

— Стипендията е малка. Задоволява ли ви този отговор? И изобщо защо ли говорим за това. И вие ли сте проектант?

— Проектант ли? — Той се позасмя. — Не, имам друга специалност.

— Билярд?

Долови иронията, изгледа я тежко, гняв проблясна в очите му, но той го угаси. Бавно, проточвайки думите, каза:

— Билярдът не е професия. Както казваше един образован човек, билярдът е изкуство.

— Аз пък мислех, че билярдът е игра — възрази Варя. Искаше й се да го ядоса, да не се надува много.

— Моята специалност е медицинското електрооборудване — сериозно каза Костя, — сини лампи, солукси, кварцови лампи, ултравиолетови, бормашини. Вие обичате ли бормашините?

— Мразя ги.

— И аз. Ремонтирам ги.

И явно сметнал, че достатъчно е разказал за себе си, попита:

— Отдавна ли познавате Рина?

Искаше да разбере как е попаднала в неговата компания.

— Не, едва днес се запознахме. Тя работи в едно бюро със Зоя, а ние със Зоя живеем в един блок.

— В един блок ли? — кой знае защо, се учуди той. — А къде?

— На Арбат.

— На Арбат ли? — кой знае защо, той пак се учуди. — С татко и с мама?

— Нямам баща и майка, те отдавна са починали. Живея със сестра си.

Той я погледна недоверчиво. Ресторантските момичета все гледат да се самоизтъкнат или с някоя голяма сполука, или с голямо нещастие, всяка иска да има съдба. Кръгло сираче на седемнайсет години — и това е съдба.

Но пред него не седеше ресторантско момиче.

— А пък моите всичките са живи — каза Костя, — татко, мама, четирима братя, три сестри, дядо, баба — видяхте ли колко роднини имам.

— Всички ли живеят в Керч?

— Не, пръснаха се — уклончиво отговори Костя, — а в Москва нямам никого. И нищо. Дори жилище.

— Но къде живеете, щом е тъй?

— Под наем, в една стая в Соколники. Варя се учуди:

— Имате толкова приятели и те не могат да ви намерят стая в центъра?

Хрумна й да го настани при Софя Александровна, нейната квартиранти скоро щеше да освободи стаята. Разбира се, преди да е говорила със Софя Александровна, нищо не биваше да обещава на Костя, но желанието да посрами неблагодарните му приятели надделя.