Борис се надигна, нетърпеливо погледна Саша като подкана да побърза.
Близо до входа беше кътът с иконите, отсреща — ъглов шкаф, на него огледало, тюруче — макара конци, до нея викотерник — чист бродирай пешкир, по первазите — камъни, късчета минерали, семена в кутийки, разсад в саксийки.
— Анатолий Георгиевич ни е агроном, геолог, минералог, палеонтолог и не знам какъв още — Мария Фьодоровна се позасмя, — надява се да го оценят.
— Те края си да оценят — отговори Анатолий Георгиевич, — такова богатство като на Ангара нийде няма. Въглища, метали, нефт, гори, кожи, неизчерпаеми водни ресурси.
Той опипваше с тънките си пръсти камъните, парчета лава, късове скала, прошарена със сребърни нишки, щастлив от вниманието на слушателите си — други щяха да се появят може би след година, а можеше и изобщо да не се появят.
— Бил съм на заточение на Ангара още преди Февруарската революция — продължи Анатолий Георгиевич — и ето че пак съм тук. Но тогава моите статии за този край се печатаха, сега не смея и да помисля. Все пак се надявам, че записките ми ще бъдат полезни.
— Във връзка с развитието на втора металургична база на изток — каза Борис, като попоглеждаше Фрида — издирването на природни богатства е много важно. След Кузбас индустриализацията ще се придвижва насам. Въпрос на време.
Той произнесе това изтежко, като ръководител, поощряващ местни ентусиасти. Горкият Борис! Иска да изглежда пред Фрида важна личност, а значението му се състои в съвсем други неща.
Мария Фьодоровна насмешливо кимна.
— Хайде и вие: индустриализация, петилетка… Вас са ви лишили от свобода — за това помислете. Разсъждавате какво щяло да стане с този край след петдесет години, какъв щял да стане Сибир… По-добре помислете в какво ще се превърне за тези години човекът, лишен от правото да бъде добър и милосърден.
— Все пак очевидните факти не могат да се отрекат — каза Анатолий Георгиевич, — в Русия се извършва промишлена революция.
Това белокосо пухкаво старче някак не се вписваше в представата на Саша за анархистите.
— Какво тогава седите тук?! — възкликна Мария Фьодоровна. — Отречете се! Ще станете академик!
— Не — възрази Анатолий Георгиевич, — те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл. А трябва да се работи, човек не може да стои без работа. — Той посочи разсада: — Ето, отглеждам домати, дини.
— Заради тези домати вие пръв ще отплувате оттук — забеляза Мария Фьодоровна, — навирате се с вашите домати, а колхозниците трябва да решават въпроса със зърното. В Русия не можаха да го решат, та им хрумна да го решават на Ангара, където от памтивека не са сели зърно.
Тя въздъхна.
— По-рано пак беше добре, заточените работеха на селяните или живееха с изпратеното от къщи, почти никой не се интересуваше от тях. А сега има колхози, пръкна се началство, идват пълномощници, всяка непозната дума преиначават в агитация, каквото и да се случи в колхоза, търсят виновник, а виновника ей го — заточеният, контра революционери, той влияе на местното население, така влияе, че картофите не раждат, рибата не се лови, кравите не се отелват и не дават мляко. Фрида например са я нарочили, че била баптистка. Един точно така й рече: Я зарежете вашата баптистка агитация! Нали така ви каза?
— Да — усмихна се Фрида.
— Само едно постигнаха — позасмя се Мария Фьодоровна, — селянинът няма да се бие при една война. За какво да се бие? По-рано се страхуваше, че ще се върне помешчикът, ще му вземе земята. А сега земята и без това му я взеха, за какво да се бие?
— Това е спорен въпрос — каза Саша, — за народа, за нацията има ценности, заради които ще се бие.
— А вие ще идете ли да се биете? — попита Мария Фьодоровна.
— Разбира се.
— И за какво?
— За Русия, за съветската власт.
— Та нали нас съветската власт ни докара в Сибир?
— За съжаление така е — съгласи се Саша — и все пак виновна е не съветската власт, а онези, които недобросъвестно се възползуват от нея.
— На колко сте години? — попита Анатолий Георгиевич.
— На двайсет и две.
— Млад е — усмихна се Анатолий Георгиевич, — всичко е пред него.
— Че какво е пред него? — мрачно попита Мария Фьодоровна. — На колко сте осъден?
— На три години. А вие?
— Нямам определени години — хладно отговори тя.
— Как така?
— Ами така. Започна се през двайсет и втора: заточение, Соловки, политически изолатор, пак заточение, очакват ме пак Соловки или политическият изолатор. Сега, разправят, ние, контрите, сме щели да усвояваме Севера. И на вас това ви предстои. Щом сте влезли в тази орбита, няма излизане. Е, може би Фрида — ако я пуснат — ще замине за Палестина.