Саша и Борис веднага след вечеря си лягаха, а Нил Лаврентиевич дълго се заседяваше с домакините. Идваха разни хора, през сън Саша чуваше тропане на врати, откъслеци от дълги мъжки разговори.
Ставаха рано, разбудени от миризма на пържена риба, от громола на затулката на печката, от разместваните по печката гърнета.
— Как спахте, нещо не ви ли хапа? — питаше домакинята.
— Добре, благодарим.
Сутрин не се заседяваха на масата, бързаха да тръгнат. Навън вече се чуваха гласове.
— На работа гаче ни викат — обясняваше домакинята.
— Благодарим — Нил Лаврентиевич ставаше, оригваше се, небрежно се прекръстваше през устата.
След такива пренощувания в лодката Нил Лаврентиевич разсъждаваше:
— Какви колхози по нашите места? Земята е бедна, северна, замръзнала, не е Русия, зърното не стига за изнасяне, то е колкото да изхраниш себе си и децата. Какво можем да дадем на държавата, нищо не можем, освен белки. Навремето карахме говеда за продан на Лена, сега и за нас млечице няма. По-рано наемахме заточени, политически, да изкореняват гора, а сега не изкореняваме. И кедрови шишарки никой не добива.
Минаха покрай Калинински чифлик, село, построено през трийсета година от специални заселници, интернирани от Русия кулаци.
— Докараха ги чак в края на януари — разправяше Нил Лаврентиевич, — мъжете, дето бяха по-смели, отидоха в най-близкото село, Кода, май има осем версти, викат, приберете децата. Ама се уплашиха кодовчани, те са все от един род, Рукосуеви, и техните кулаци бяха изскубнали, най-богатите бяха откарали, та не посмяха. Мъжете се върнаха от гората да копаят землянки, ама можеш ли я изчовърка тая пръст в студа и снега. Кой умря, кой остана жив. Напролет изкорениха гора, разчистиха елите, ораха, сяха, работни хора са и много ги бива. Сега живеят, садят домати. По-рано тука садеше домати Натолий Егорич, заточеният политикан, смееха му се, мира не му даваха, хората ни са диви, невежи, а сега на, доказаха им тия кулаци. Та тъй и държавата има полза от тях.
Последната фраза той произнесе важно и внушително, подчерта, че разбира интересите на държавата: и необходимостта от разкулачването, и ползата от отглеждането на домати.
Но колкото и да хитруваше, личеше си, че съчувствува на заселниците, нали и той има деца, и той е човек като тях. И че е потресен от събитията, не знае какво ще става по-нататък, дали няма и него да стигне участта на селяните от Украйна и Кубан, изскубнати от родните земи и прокудени неизвестно къде и неизвестно защо. Саша се вглеждаше в новите къщи, те не приличаха на местните. Обикновените руски къщи от греди с дървени стълбища към улицата и пръстени валове до стената — те бяха късчета от Русия, изскубната от родната земя, захвърлена в снега на тайгата, но съживена и опазена тук от руските хора.
Саша искаше да види тези хора, какви са сега. Но хората бяха на работа, селото бе тихо, мирно, спокойно, брегът беше същият като в други села на Ангара — с лодки, салове и мрежи.
Живеят като всички. Разбира се, тези, които са оцелели. На високото се мярна тайфа дечурлига. И те бяха от онези, които са оцелели, а не са замръзнали в снега. А може и нови да са се родили.
И отново тази спокойна, могъща река, сините скали, безкрайната тайга, слънцето в синьото небе, всичко това — щедро и обилно сътворено за благото на хората. Тихо течение, малки безименни прагове. На десния бряг е село Кода където всички са Рукосуеви и където заселниците са търсили помощ и не са я получили. И то е тихо, спокойно, безлюдно.
18.
„Добре, ще дойда“ — лесно й беше да го каже снощи, когато седяха в ресторанта, когато свиреше музика и елегантни жени танцуваха с елегантни мъже, то беше друг, независим живот. И самият Костя, и неговото предложение да отидат в Крим бяха част от този живот, затова Варя би могла още снощи направо от ресторанта да замине за където и да е. Но днес тук, в тяхното общо жилище, в мрачната им стая всичко изглеждаше съвсем различно, нереално, неосъществимо, изглеждаше като игра, като празни ресторантски дрънканици. Във Викината компания така си бъбрят за екскурзии в чужбина, в компанията на Костя — за пътувания до Крим или Кавказ.
Пък и какво представлява този Костя? Ресторантски играч на билярд, комарджия. С какви примитивни средства я подмамваше: сложи парите си в нейната чантичка, поръчваше скъпи ястия, редки вина, правеше се на крез, фукаше се… Колко такива момиченца е виждал той? Колко такива е подмамвал с разходки до Крим? Тя няма да се съблазни! Някакъв си билярдист не може да й завърти главата като на някоя глупачка! Как би изглеждала, ако след Крим я зареже или я остави там, пак добре, ако й даде пари за връщане, а не й ли даде, ще има да се чуди как да се прибере, ще телеграфира на Нина — спасявай ме, сестричке!, — а Нина направо ще получи удар, от такова нещо на всеки може да му се пръсне сърцето: снощи се запознали в ресторанта, днес тръгват за Крим. И защо трябва да тръгнат точно днес? Какво е това бързане?