Ще говори със Софя Александровна, както му обеща. Ако тя му даде стаята, ще се запознаят по отблизо, тогава вече може помежду им да се породят някакви отношения.
Снощи след ресторанта Костя ги докара със Зоя до вкъщи с такси и на сбогуване каза:
— Утре не излизай, чакай да ти се обадя. Ще ти звънна преди обяд.
Вече е дванайсет часът и най-правилното сега е да излезе, да речем, да иде у Софя Александровна или при Зоя в работата й. А ако той се обади вечерта, да му каже: „Цяла сутрин чаках да се обадите, вие не се обадихте.“ Впрочем дали изобщо ще се обади? Сигурно е забравил какво е бъбрил. Как може така изведнъж да замине за Крим? Да си зареже работата! Как ще намери билети? Дори на командированите, дето има резервация за тях, едвам им дават, а простосмъртните по цели седмици чакат на гарата. Да, спокойно може да си седи у дома. Унизително е да бяга. Обеща да чака на телефона — ще почака. Дори е интересно — дали ще се обади. И как ли ще се оправдава?
В дванайсет и половина Костя се обади и каза, че билетите са у него, влакът тръгва в четири, той ще мине да я вземе в три, иска да знае на кой етаж живее, в кой апартамент.
Варя се стъписа още щом чу гласа му, тези меки, но повелителни интонации. Както и снощи, той говореше бавно, ясно произнасяше думите, като леко ги провлачваше. Тя веднага си спомни лицето му, странния, зевзешки и същевременно недоверчив поглед, колко дълго той не го откъсваше от нея, неговата щедрост, размах и същевременно наивност: чудеше се, че тя живее на Арбат, беше разочарован, задето не си бе намислила това, на което той се бе надявал. Спомни си как се ядосваше на приятелите му: пият и ядат с негови пари, а го оставят сам. Как той каза: „Може би до тебе ще стана човек.“ И веднага се намръщи, засрамен от това признание.
Но как би могла да го излъже, да не удържи на думата си? Не биваше да му обещава, но му обеща! Езикът й няма да се обърне, за да му каже „не“.
— Няма нужда да ме вземате от къщи — отговори Варя, — ще ви чакам на „Николский“, пред втората къща, броено от ъгъла.
— Добре, само да не закъснееш, че ще изпуснем влака.
Варя реши да иде до „Николский“ през вътрешния двор — на входа може да срещне Нина.
Куфар не й беше нужен. Всичко, каквото имаше, беше на гърба й. А другата рокля, сукманчето, пликчетата, комбинезона, чифт чорапи, четката за зъби, сапуна, гребена напъха в ученическата чанта.
И добре че не й потрябва куфар — вътрешният двор беше затворен. Варя си спомни, че оня ден на Арбат затвориха всички тунели към вътрешните дворове. Арбат стана режимна улица, по нея понякога минавал на път за вилата си Сталин. Трябваше да иде до „Николский“ по обичайния път. Има късмет, никого не срещна. Пък и да беше срещнала някого, какво толкова — носеше само ученическата чанта.
На Нина остави бележка: „Заминавам с приятели за Крим, ще се върна след две седмици, всичко хубаво. Варя.“
Пътуваха в международния вагон. Варя за пръв път в живота си виждаше такъв вагон. Когато пътуваха до град Козлов, сега той се казва Мичуринск, при леля си, те с Нина се возеха в общ. И познатите й пътуваха в общи вагони. Беше чувала, че има вагони, разделени на затворени купета за по четири души. Но за купе за двама, с мивка, никога не беше чувала. И ето че пътува в такъв вагон, в такова купе, всичко е кадифе, бронз, дори дръжките на вратите са бронзови. В коридора има мека пътечка, на прозорците кадифени перденца, на масата лампа с красив абажур. Служител с униформа разнася чай в масивни чаши с поставки, вежлив, любезен, особено с Костя.
Варя разбираше, че в този вагон пътуват важни, може би прочути хора: в съседното купе — офицер с четири ромба на петлиците, висш военен чин, в следващото — красива възрастна дама с мъжа си, само актриса можеше да бъде. На Варя дори й се стори, че я е гледала в някакъв филм. И в другите купета пътуваха може би народни комисари или заместници на народни комисари с куртки, бричове, ботуши — стандартното облекло на отговорните служители. Но и придружителят на вагона, и разносвачът на вина и закуски, и сервитьорът, дошъл да запише желаещите да обядват във вагон-ресторанта, а после сервитьорът и бюфетчикът във вагон-ресторанта се държаха с Костя особено любезно. В неговия облик, в обноските му имаше нещо, което веднага накара тези хора да поставят Костя по-високо от всички пътници.