На Саша не му се ходеше в комендатурата. Една среща повече — едно унижение повече. Борис е обзет от желанието по-скоро да започне да действува, мисли само за Фрида. Чу, че Дворец ще става районен център и иска да установи тук някакви връзки, познанства, та после по-лесно да прехвърли Фрида или той да се прехвърли при нея. Фантазьор.
— Утре ще решим — каза Саша.
— Добре — съгласи се Борис, — постойте при багажа, аз ще потърся квартира.
Слънцето се скриваше зад облаците, духаше хиус — студен вятър откъм реката, шибаше гъвкавия ракитак на брега. Саша си наметна палтото, донесе куфара. Сърцето му се свиваше. Защо не отиде в комендатурата? Квачадзе щеше да отиде да си потърси правата, и Борис иска да отиде някак да си уреди работите, това е негово право. Виж, той не иска и няма да го стори. През тази седмица пътуване без охрана се бе почувствувал относително свободен. Нима свободата свърши? Не, няма да отиде. Може да е илюзия, самозалъгване, но нищо.
Върна се Борис и весело съобщи:
— Сега ще ви запозная с една отломка от империята. Готвачът на Негово величество! Хранил е княз Юсупов и Григорий Распутин. Невероятен чешит!
В къщата, където заведе Саша, на една пейка седеше дебел моравонос старец с ватирана антерия в защитен цвят и ватиран панталон, напъхан в ботуши с разрязани кончови. Подпухналото, гладко избръснато лице, равно щръкналият като мъх перчем бели коси издаваха в него градския човек.
— Запознайте се — възбудено изрече Борис. — Антон Семьонович! Главен готвач от двора на Негово императорско величество.
— Значи лейбготвачът — каза Саша и с интерес заоглежда стареца.
Оня също внимателно огледа Саша изпод полузатворените си клепачи.
— Антон Семьонович го отзовават в Москва — продължи Борис, — ще готви на дипломати и посланици. Кюфтета „дьо волай“, сос „провансал“… Имах познати готвачи в Москва. Вярно, не могат да се сравнят с вашия мащаб, но ги има. Познавате ли Иван Кузмич от „Грандхотел“?
— Нещо не си спомням — отговори равнодушно Антон Семьонович: не може да помни всеки Иван Кузмич, но виж, всеки Иван Кузмич трябва да познава него, Антон Семьонович.
— Съвсем приличен готвач — продължи Борис, — наистина, когато има от какво. Ами салонния управител Алберт Карлович?
— Знам го — кратко отговори Антон Семьонович.
— Квалифициран, представителен — Борис още повече се оживи, като разбра, че имат общ познат.
— То с какво ли да се представиш — мрачно промърмори Антон Семьонович, — първо, второ, трето…
— Нали и аз това казвам — подзе Борис, — стига да има от какво. И за кого. Когато един бьоф-строганов е връх на мечтите ти…
— И един бьоф-строганов си има майсторлъка. — Антон Семьонович се поизвърна към хазайката, тя угрижено приготвяше вечерята.
— Кога заминавате? — попита Борис.
— Щом ме пуснат.
— Ами нали документът ви е в ръцете, така ми казахте.
— Работя в комендатурата, та затова протака, нали искат да ядат.
Хазайката почисти рибата, хвърли я в тигана.
Борис кимна към печката и каза:
— Представям си какво щеше да излезе от вашите ръце.
Антон Семьонович величествено премълча.
— Когато се върнем в Москва, ще ни нахраните, нали? — засмя се Борис.
Антон Семьонович го погледна, после с досадната настойчивост на пияница каза:
— Ако ще купуваме, време е.
Взе пари от Борис, тежко се надигна и излезе.
— Алкохолик — каза Саша.
— Не — възрази Борис, — затъжил се е за хора. Антон Семьонович се върна с бутилка спирт.
— Точно каквото трябва. В смисъл — за сърцето.
Той пиеше почти без мезе и веднага се напи. Вратът му стана морав, лицето злобно — човек, който гледа хем да се напие за твоя сметка, хем да те наругае. Борис не забелязваше това и продължаваше да изброява познатите си московски готвачи и салонни управители.
За какво сте тук? — попита Саша.
Антон Семьонович тежко вдигна очи към Саша, готов да прати на майната им тази случайна пиянска компания, тези московски хапльовци, които той явно искрено презираше най-вече задето беше много лесно да ги избудалкаш.
Но срещна не деликатния поглед на московски хапльо, гледаше го московската улица, присмехулна, всичко разбираща и способна да натрие носа всекиму.
Антон Семьонович отмести тежкия си поглед и като пъхтеше с усилие, неохотно каза:
— Работех в гостилницата в един районен център. Написах в менюто „мързелива зелева супа“. И прокурорът се заяде: „Защо мързелива?“ Бил съм се подигравал с ударниците. Показвам му готварската книга, хем издадена през трийста година, пише: „Мързелива зелева супа“. Ясно? Не, не било така! И тая книга я бил писал някой дърт реакционер.