Той меко увещаваше Саша, но в кротостта му се чувствуваше твърдостта на човек, комуто нищо не ще попречи да изпълни дълга си. Неговият дълг беше да дава на ближния всичко, което има, а той нямаше нищо, освен леген с вода и тесен корав креват.
Саша легна на кревата, почувствува хладината на чаршафа, отдавна не беше спал на чаршаф, отдавна не се беше завивал с топло одеяло, протегна се, обърна се към стената и заспа.
В затвора сънят му беше станал лек, някакво утринно шумолене го събуди. Беше отец Василий, тъкмо ставаше от пода, където беше спал върху един кожух, завит с шуба.
— Ех, че сте — Саша седна на кревата, — а разправяхте, че ще легнете на печката.
— Опитах да легна — весело отговори отец Василий, — ама вече всичко беше заето. И тук се наместих хубаво, чудесно се наспах.
— Не бива да отстъпвате леглото си на всеки пътник, те са много, а вие сте един.
— Как ще са много? — възрази отец Василий, докато се вчесваше пред окаченото на стената джобно огледалце, после си върза малка плитчица. — От три месеца никой не е минавал оттук. И пътници не минават всеки ден, пък и ги разпределят по къщите поред. В годината един или двама се случват в нашата къща. Аз спя на този креват всяка нощ, безразлично ми е, а за вас все пак е почивка. Спете, има още време.
Той излезе. Саша се обърна на другата страна и заспа.
И отново отец Василий го събуди: върна се, свали калните си ботуши, облече домашното расо.
— Сега вече ставайте, измийте се, ще закусваме.
За закуска пак имаше пържени яйца, топли тиганици и пресован чай. Всички бяха отишли на работа, само старата стопанка шеташе край печката.
— На колко сте години? — попита отец Василий.
— На двайсет и две. А вие?
— Аз ли? — усмихна се отец Василий. — На двайсет и седем.
— И на колко сте осъден?
Отец Василий отново се усмихна.
— Не е много — три години. Две вече минаха, остана една. Тегли ме към родните места, а пък и не ми се заминава — свикнах.
— Ами живейте тук — обади се хазайката, — ще се ожените. Къде ще вървите? В Русия няма да ви дадат да служите на господа.
— На господа може да се служи навсякъде — отговори отец Василий.
Той се обърна към Саша.
— Отначало ще ви бъде трудно, после ще свикнете. Не падайте духом, не се ожесточавайте, след лошо винаги идва добро. Спомням си, четох Александър Дюма. Там е казано: несгодите са мъниста, нанизани на броеницата на съдбата ни, мъдрецът спокойно ги прехвърля едно след друго. Мирски писател, съчинявал е приключенски романи, а колко мъдро и хубаво се е изразил.
На прозореца се почука, викаха Саша да тръгва.
— Колко ви дължа? — попита той хазайката.
— Нищо не ми дължите — махна с ръка тя.
Отец Василий го дръпна за ръкава.
— Не я обиждайте.
Той изпрати Саша, помогна му да качи куфара. Лодкарят размота въжето, оттласна лодката и седна до кърмовото весло. Федя преметна теглича през рамо и като пое напред, внимателно опъна въжето, на няколко пъти се извърна към лодката да види как я извежда лодкарят. Щом се убеди, че лодката се движи правилно, каза:
— Като излезем в началото на реката, ще стане дълбоко.
Саша подаде ръка на отец Василий.
— Довиждане. Благодаря ви за всичко.
Федя весело подвикна:
— Потеглихме!
Приведен, изопнал въжето, Саша пое напред.
— Господ да ви пази! — каза отец Василий.
ТРЕТА ЧАСТ
1.
За местоживеене на Саша определиха село Мозгова, на дванайсет километра от Кежма нагоре по Ангара.
С квартирата случи. Голяма заможна къща, хазайката — вдовица с двама големи сина и със съжителя си — не ангарец, външен човек, дошъл тук като войник. Навремето синовете не разрешили на майка си да се омъжи за него, за да не им е ортак на имота. Сега имотът беше включен в колхоза, но когато войникът се напиеше, в него се пробуждаше някогашната обида и той хукваше из селото зачервен, с разрошена побеляваща коса, заканваше се да убие заварениците, те го хващаха, заключваха го в килера да си отспи.
По-малкият син, Василий, хубаво момче с изваяно лице, сигурно бе преспал с всички моми в селото — тук нравите бяха свободни. Прибираше се призори, а понякога изобщо не се прибираше. Саша почти не го виждаше, а когато го виждаше, Василий мълчаливо му се усмихваше, беше неразговорлив, но дружелюбен.
По-големият, Тимофей, не се интересуваше от моми, вечер не ходеше по движението, винаги си спеше вкъщи. Без да иска разрешение, влизаше в стаята на Саша, оглеждаше вещите му: Това какво е, ами това?… Гледаше недоверчиво, мълчеше. Неговата безцеремонност дразнеше, но Саша търпеливо отговаряше на всички въпроси на Тимофей. Народът! Велик, могъщ, но все още див, необразован, пред него Саша, както и всички руски интелигенти, открай време изпитваше чувство на вина.