— Правилно. И веднага предупредих…
— Това после. И казвате всеки механик, всеки шлосер ще потвърди, че с такава резба апаратът е негоден за работа.
— Разбира се, ще потвърди.
— Вижте сега какво, Панкратов. Механикът ще потвърди, че резбата е повредена сега, повтарям, сега. Но нито един механик няма да потвърди, че е била повредена преди месец, когато за пръв път сте разглобявали апарата. И ако го попитате: възможно ли е гражданинът Панкратов, когато е навивал гайката, да я е изкривил и да е повредил резбата? Какво ще отговори механикът? Да, ще каже, може и така да е станало, неправилно е навъртял гайката, затегнал е с ключа и е повредил резбата. Логично ли разсъждавам?
— Не, не е логично — отговори Саша.
— Така ли? — изненада се Алфьоров. — Пък аз мислех, че съм силен в логиката. Къде намерихте нелогичност, Панкратов?
— Когато за пръв път разглобих сепаратора, веднага казах, че трябва да го закарат в МТС-то и да нарежат нова резба.
— На кого казахте?
— На всички, които присъствуваха.
— А кои присъствуваха?
— Жени, колхознички, двайсетина бяха.
Алфьоров го загледа весело.
— Панкратов, вие сте умен, образован човек! Казали сте им, а те според вас какво трябваше да направят?
— Да докладват на председателя на колхоза.
— Панкратов! Но те са неграмотни селянки, дори не са чували такива думи: резба, гайка, вал. Те не могат да ги изговорят. Нищо няма да посмеят да кажат на председателя, нали ще им отвърне: Не се навирайте, където не ви е работа. Пък и самите те не искат да им вземат апарата, ще го откарат и няма да го върнат, а така си работи, доволни са. Трябвало е вие да кажете на председателя, а не сте и в крайна сметка апаратът е излязъл от строя. Какво ще кажете сега за логиката ми?
— Не ме убедихте напълно.
— Така ли? Защо?
— Не съм на служба в колхоза, не съм вземал пари за поправянето на сепаратора, просто исках да помогна на хората. Въпросът е поставен така: дали съм повредил апарата, или не? И щом още при първото разглобяване публично, пред всички съм заявил, че той е неизправен, значи не съм го повредил аз. А всички могат за потвърдят, че го казах.
Алфьоров го гледаше усмихнат, после неочаквано тихо, дори тъжно попита:
— А ще потвърдят ли?
— Защо да не потвърдят? — отговори не твърде уверено Саша, изведнъж започнал да разбира колко неустойчива е позицията му.
— Ах, Панкратов, Панкратов — все така тихо и тъжно каза Алфьоров, — какъв наивник сте били. Къде живеехте в Москва?
— На Арбат.
— Значи сме съседи с вас — замислено продължи Алфьоров, но не каза къде се намира московското му жилище. — Да, Панкратов, вие сте наивник. Представете си, извикват в съда тези жени. Първо, ще можете ли да кажете техните имена, пълните им имена? Едва ли. Второ, те ужасно се страхуват от съда е ще направят всичко, за да не се явят. Ако въпреки всичко успеете да закарате в съда две-три жени, те ще повтарят едно и също: Нищо не знаем, нищо не сме чули, нищо не сме видели. На едното блюдо на везните сте вие — заточен контрареволюционери другото — председател на колхоз, той е силата, властта, той се разпорежда със съдбите им. За кого ще свидетелствуват? Слезте от небесата, Панкратов, и правилно оценете положението си. Нямате нито един свидетел. А свидетели на председателя на колхоза са цялото село. И прокурорът има всички основания да ви обвини в умишлено повреждане на селскостопанска техника, тоест във вредителство. Разбира се, вие четете вестници?
— Още не получавам поща.
— Е, в Москва сте чели. Нали? Пълни са с материали за вредителството: с трактори, комбайни, вършачки, жътварки — навсякъде вредителство. Така ли е? Нарочно ли повреждат? Кой поврежда? Колхозниците? Защо? И излиза, че нямаме друг изход. Нашият селянин от векове е познавал само една техника — брадвата, а ние го качихме на трактор, на комбайн, на камион, той ги поврежда от неумение, от незнание, поради техническа и всякаква друга неграмотност. Какво да правим тогава? Да чакаме селото да се ограмоти технически, да преодолее вековната си изостаналост, селянинът да промени своя формиран с векове характер ли? А засега да повреждат трактори, комбайни, камиони, да се учат по този начин? Не можем за обречем нашата техника на унищожаване, твърде много кръв ни струва. Не можем и да чакаме — капиталистическите страни ще ни задушат. Имаме само едно средство, тежко, но единствено — страха. Страхът е въплътен в думата „вредител“. Щом си повредил трактора, ти си вредител, осъждат те на десет години! И за косачка, и за вършачка — пак десет години. Ето, тогава селянинът се замисля, тогава се почесва по врата, трепери за трактора, предлага бутилка на някой малко от малко знаещ човек — покажи, помогни, спасявай. Тия дни вървя аз по брега, гледам, едно младо момче седи в моторна лодка и плаче: „Дръпнах шнура, скъсах нещо, моторът не пали, ще ми лепнат пет години.“