Моторчето беше простичко, примитивно, отворих го, гледам, лостчето се изместило, закрепих го, моторът запали. А инак щяха да съдят момчето за повреждане на мотора, за проваляне на плана за доставка на риба или не знам за какво друго. Така се работи в съдилищата. И няма друг изход: спасяваме техниката, спасяваме промишлеността, спасяваме страната, нейното бъдеще. Защо не действуват така на Запад? Ще ви отговоря. Ние произведохме своя първи трактор през 1930 година, а те — през 1830-а, сто години по-рано, те имат вековен опит, там тракторът е лична собственост и собственикът си пази имуществото. А нашето имущество е държавно, затова се налага да го пазим с държавни средства. Ако един малограмотен селски младеж осъждаме на пет години заради неумението му, че и на десет, като вредител, на колко ли трябва да осъдим вас, заточения контрареволюционер, при това почти инженер? Пък и всеки съдия ще ви осъди без колебание, с чиста съвест, нещо повече, чрез вас ще очисти съвестта си, ще си каже — онези злочести селяни ги осъдих по заповед, но поне този си заслужава. Не разбирате положението си, Панкратов! Мислите, че в заточение сте на свобода. Грешите! Ще ви кажа нещо повече: онези в лагера са по-добре, да, да, там е тежко, секат дървета в снега, студа и гладни, там са затворени зад бодлива тел, но всеки е заобиколен от затворници като него, никой по нищо не се различава от другите. Тук няма часови, няма наблюдателни кули, наоколо е гора, река, целебен въздух, но тук сте чужд, тук сте враг, нямате никакви права. Ще дойде хазайката ви и ще каже: Хулеше другаря Сталин. Ето ви подготовка на терористичен акт.
Той гледаше Саша усмихнат.
— Та тъй стои, Панкратов, въпросът по първата точка. За нея ще получите най-малко десет години. Разбрахте ли ме, Панкратов?
— Да, разбрах ви — отговори Саша.
Той добре разбра всичко. Щом Соловейчик беше заточен заради един невинен каламбур, Ивашкин за печатна грешка във вестника, готвачът заради думите „мързелива зелева супа“, щом за две подметки според закона от 7 август дават десет години, щом него самия бяха го затопили заради някакви глупави епиграми, то заради сепаратора, заради тази „селскостопанска техника“ ще си изпати зле.
— Чудесно — каза Алфьоров, — сега да минем към втора точка: „Дискредитиране на колхозното ръководство“. В присъствието на колхозниците вие сте нарекли председателя глупак. Нарекохте ли го?
— Да. Но той пръв ме напсува на майка, нарече ме гад, вредител, троцкист, контрареволюционер и не помня какъв още.
— Прав сте, зле е постъпил — съгласи се Алфьоров. — Но, Панкратов, представете си как заставате пред съда — вие и той. Вашата вина за повредата на сепаратора е доказана. И ето, председателят на колхоза, който милее за колхозното имущество, ви е нарекъл вредител. Правилно ви е нарекъл, дори ако в яда си ви беше ударил, съдиите щяха да го разберат. А на псувните тук не обръщат внимание, за псувни не се съдят. А вие, не стига че сте повредили сепаратора, ами и публично сте го нарекли глупак. Той е председател на колхоз, неговата власт се крепи на авторитета му, а вие сте подронили този авторитет. Сега той трябва да напусне поста си. Ще ви друснат десет години, та колхозниците да знаят какво значи да оскърбяваш председател на колхоз, само така ще го уважават и ще му се подчиняват. Това е положението, Панкратов. Разбирате ли?
— Вече казах, че ми е ясно.
— Бих искал да чуя какво именно ви е ясно.
— Ясно ми е, че съм безправен човек, че всеки може да постъпи с мен както пожелае, че могат да ме съдят за вредителство, за подронване на престиж, че могат да ме оскърбяват и да плюят в лицето ми. Но имайте предвид, на оскърблението аз ще отвръщам с оскърбление, на храчката — с храчка.
Алфьоров го загледа с интерес.
— И ако искате да знаете — продължи Саша, — намирам аморални вашите разсъждения за вредителството. Допускам, че стават грешки, много грешки, на собствения си гръб ги изпитах. Но не мога да повярвам, че вредителството е измислено като метод на държавната и партийната политика, да допусна такава възможност би означавало да престана да вярвам в партията, а аз, независимо от всичко, което ми се случи, вярвам в партията.
Алфьоров продължаваше да го гледа с интерес.
— Друго?
— Казах всичко.
— Вижте какво — внушително произнесе Алфьоров, — относно теорията за вредителството ще си поговорим тепърва, ако имаме възможност, разбира се. Вие вярвате в партията, това е много хубаво. Аз съм член на партията отпреди революцията, стар болшевик съм, Панкратов, и сигурно не по-зле от вас се ориентирам в политиката на партията. Но сега разговаряме не за това, разговаряме за вас, аз трябва да реша как да постъпя с вас. Вие гледате на мен като на стражар и потисник. Безспорно аз осъществявам надзора над вас, това влиза в задълженията ми. Но същевременно отговарям за вас, за вашето поведение и между другото за вашата безопасност. Вие сте видели в Богучани тамошния пълномощник Баранов, нали? Видели сте този службаш? Ако той беше на моето място, отдавна да сте в Канския затвор и да си чакате присъдата. Но аз, както сигурно сте забелязали, не съм Баранов. Разговарям с вас. Защо разговарям? От скука ли? Донякъде, не отричам. Но само донякъде. Най-важното е, че трябва да взема решение. Ако не го взема аз, ще го вземат други, и то с по-лоши последствия за вас. Във всеки случай като начало трябва да ви махна от Мозгова, оставя ли ви в Мозгова, това ще означава, че вие сте правият, а председателят — виновният, тоест ще ви подложа на опасност от нов конфликт. Председателят ще ви скрои номер, по-лош от този със сепаратора. Какво ще кажете?