Да се мести отново, да започва всичко отначало, да остави Зида, към която се привърза, Всеволод Сергеевич, с когото се сприятели, пак ново място: първо Канск, после Богучани, после Кежма, после Мозгова, сега другаде… Какво ще си помисли майка му… Ужасно е, вярно… От друга страна, Алфьоров е прав: не бива да остава в Мозгова — от Иван Парфьонович може да се очаква какво ли не. Но защо Алфьоров не реши сам? Защо пита него?
— Вие много убедително ми доказахте, че ще ме осъдят най-малко на десет години — каза Саша. — Какво значение има тогава къде ще дочакам съда. По-добре в Мозгова — сигурно няма да чакам дълго.
Алфьоров поклати глава.
— Знае ли се — дълго или не… докато пратя запитване в Канск, докато решат, може да мине много време, а през септември пътят ще стане негоден, значи отговорът ще дойде през зимата, след половин година.
Защо го усуква? Какво е намислил? Не е длъжен никого да пита. Може още утре да го прати в Канск с обвинение във вредителство, това е в негова власт. Какво иска от него?
— Постъпете както намерите за добре, и без това ще направите това, което сметнете за необходимо.
Алфьоров стана, отиде до скрина, наля от едно шише чашка тъмна течност, изпи я, обърна се към Саша.
— Искате ли една чашчица? Чудесно ликьорче.
— Благодаря, не искам.
— Не пиете ли?
— В такива ситуации — не.
— Добре правите, ако ви удари в главата, може да кажете нещо, което не трябва, да подпишете нещо, което не бива да подписвате.
Алфьоров изпи още една чашка, хвърли в устата си две боровинки.
— Чудесно ликьорче — повтори той, — хазайката го прави от някакви горски плодове, казва, че било полезно, особено за мъже. Вие сте млад, за вас няма значение, но на моята възраст не е излишно.
Той се върна при масата.
— Е, какво решаваме, Панкратов?
— Пращайте ме в Канск и толкова. Заточените имат една поговорка: влезеш ли по-рано, по-рано ще излезеш.
Алфьоров не реагира на шегата.
— Аз, Панкратов, знам, че не сте повредили сепаратора и не искам вашите десет години да лежат на моята съвест. И изобщо мога да не бързам. Да, да! Оплакването е тук, винаги мога да му дам ход.
Той пак се усмихваше. После стана, разходи се из стаята, затвори вратата към кухнята, оттам вече лъхаше доста силен студ, седна, сериозно и внушително каза:
— Връщайте се в Мозгова. Но имайте предвид, председателят няма де ви прости, дето сте го нарекли глупак. Обмислете поведението си, разделете се с илюзиите, не влизайте в конфликт с никого.
В гласа му Саша долови нещо човешко и все пак не биваше да се поддава, да се размеква.
— Може би не бива и от къщи да излизам?
— Ако е опасно, няма да излизате.
— А от какво да живея?
— Близките не ви ли пращат колети?
— Пращат ми, но майка ми получава нищожна заплата, работи в пералня, а баща ми отдавна не живее с нас.
— Лошо, но с нищо не мога да ви помогна. Другите заточени се уреждат някак. Изобщо заточаването по тези места е анахронизъм, останало е от предколхозните времена, когато заточените можеха да работят при частните стопани. Изглежда, скоро ще ви махнат оттук, ще ви преместят по градовете. Между другото каква специалност имате?
— Взеха ме от последния курс на транспортния институт.
— Мястото ви е в МТС-то — замислено проговори Алфьоров.
— Не познавам селскостопанската техника.
Алфьоров изведнъж отново се разсмя.