Веднъж на масата Ика попита с тон, сякаш задаваше въпрос от викторина:
— Перспективен режисьор, два негови филма започват с „О“. Как се казва?
Костя успя да улови погледа на Ика, обърна се и мигновено отговори:
— Барнет.
Костя не обичаше киното, не понасяше задушните зали, предпочиташе естрадата, оперетата, балета, не беше гледал филмите на Барнет, но на въпроса на Ика пръв отговори той. И приятелски кимна на Барнет.
— Ходили сме заедно на лов — небрежно каза Костя.
— Да, да, спомням си — насмешливо подзе Ика, — разказвал си ни тази история: двамата сте убили вълк.
— Не с него, а с Качалов — отговори Костя, разтегляйки устни — и не вълк, ами вълче семейство. Случайно попаднахме на вълче леговище, убихме вълка, после вълчицата, а накрая взехме трите вълчета. Ти сигурно си виждал вълци? Ако не си, иди в зоологическата градина и ги виж, ама опазил те господ да ги галиш — ще ти откъснат ръката.
Той изпи още една чашка водка, наведе се към Варя и тихо каза:
— А ти, Ляленка, ми натякваш за пушките. Тези хора — той посочи с ръка залата — са готови да дадат какво ли не само за да ида с тях на лов. Утре ще идем в клуба на майсторите на изкуствата, ще видиш как ще ме ухажват.
— Но нали там пускат само артисти. Той искрено се изненада.
— Не ми ли вярваш? Ляленка, още утре отиваме там!
На другия ден Костя се прибра рано, за да се заеме с тоалета й. Отначало тя облече синия копринен костюм с плисирания рюш на полата и плисираната яка, после сивия атлазен казакин, украсен със златна нишка, за него трябваше тясна пола с цепка, после отворената кафява рокля. Варя беше поразена: толкова безпощаден във всичко, свързано с работата, Костя беше способен с часове да се любува на премените й, изпадаше във възторг, като я гледаше, радваше се като дете.
— Шик е, Ляленка, шик е.
Варя вярваше на вкуса му, но малко се плашеше да не би тамошните знаменитости да се държат с Костя пренебрежително. Какво представлява той за тях? Билярдист. Сега излиза, че бил и водач на ловци. И тя, съпругата на разводача, ще изглежда глупаво, ако е толкова издокарана.
Опасенията й излязоха напразни.
В този клуб ходеха и прочути, и не толкова прочути хора, но всички се преструваха, че се познават добре, за да подчертаят равенството в актьорския бранш. Там имаше и две билярдни маси. Костя игра малко. Стоеше до прочутия маркьор Захар Иванович, също негов приятел, даваше съвети на играчите, а ако играеше, залагаше малко, колкото да не обиди именитите си приятели. Тук, на „Старо-Пименовский“, той си почиваше от работата, ставаше весел, добродушен и Варя обичаше да идва с него.
Клубът се намираше в двора на бивша богатска къща, в един полусутерен, обзаведен с уютни старинни мебели. От двете страни бяха наредени сепарета, малки отворени ложи за по осемдесет души. Понякога Костя вземаше в клуба Льовочка и Рина, тогава заемаха отделна маса за четирима. А в сепаретата седяха големи компании. Костя й показа Илински и Климов, Варя ги позна, беше ги гледала във филма „Процесът за трите милиона“. Позна и Смирнов-Соколски — той често изпълняваше своите фейлетони на естрадата в „Ермитаж“. Смирнов-Соколски седеше полуизвърнат към един плешив мустакат човек, нещо му говореше, прикрил устата си с ръка — може би не искаше да го чуят другите или молеше за нещо. Плешивият мълчеше, присвиваше малките си хитри очички — същински сит котарак.
— Този е Демян Бедни — каза Костя.
На Варя й харесваше тук. Не сервираха водка и вино, само минерални води и сокове, за това предупреждаваше и плакатът: „Нарзанът не се сервира в чаши за водка“. За сметка на това кухнята беше великолепна, хранеха вкусно, управител на ресторанта беше най-добрият кулинар в Москва Яков Данилович Розентал, казваха му просто Брадата.
Като знак, че заведението е благоприлично, на стената се кипреше надпис:
Рина твърдеше, че първите два стиха са написани от Третяков, а вторите два — от Маяковски, малко преди смъртта му.
Рина имаше тук не по-малко познати, отколкото Костя. Добра компаньонка, тя с всички се разбираше, но умееше да държи хората и на разстояние. Варя почти нищо не знаеше за нея, живеела на Остоженка, до Зачатиевския манастир, в дървена къщичка, никого не канеше на гости, смееше се: „Всеки момент къщата може да рухне.“ Рина ходеше в клуба и без тях, но те никога не виждаха с кого е дошла и с кого си отива. Гостите се събираха към единайсет вечерта, когато свършваха театралните спектакли, а се разотиваха в два-три сутринта. Нощем в пресечката ги чакаха файтони.