— Да те откарам ли? — питаше Костя Рина.
Тя кокетно вдигаше светлите си веждички.
— Ще ме изпратят…
Костя настаняваше Варя, тя се облягаше, наместваше се удобно. По „Старо-Пименовский“ излизаха на „Малая Дмитровка“, оттам поемаха по булевардите, градът й изглеждаше почти непознат, безлюден в тъмнината, в безмълвието на спящите здания се таеше нещо тревожно. Варя мълчеше, подреждаше в паметта си впечатленията от вечерта.
Често от ресторанта посетителите се качваха в зрителната зала, където се уреждаха непринудени естрадни спектакли. Актьорите сами си пишеха пародии, сценки, скечове, понякога това правеха и писателите, всичко се изиграваше бляскаво, пееха цигани, пееше Русланова — такова нещо не можеше да се види в никой театър. Веднъж на сцената излезе Сергей Образцов, носеше беловежда и белобрада кукла. В залата избухнаха аплодисменти, хората се заизвръщаха към Феликс Кон — началника на Главното управление по въпросите на изкуствата и председателя на клубната управа. Приликата на куклата с него бе поразителна. С гласа на Кон Образцов съобщи, че ще изнесе доклад „За съветската приспивна песен“. „Съветската приспивна песен — куклата насочи към залата показалеца си — това бил любимият жест на Кон — не е буржоазна песен, тя трябва да буди детето…“ И нищо, тук всичко се прощаваше. Изобщо Варя забеляза, че на тези хора се разрешават много неща.
Но Костя каза, че не могат да ходят в клуба повече от веднъж седмично: „Парите не се печелят в клуба, нали разбираш.“ И много твърдо спазваше това правило, само веднъж отстъпи пред молбата на Варя, когато инсценираха „Съд срещу авторите, които не пишат женски роли“. Съдия беше Наталия Сац, подсъдими — Катаев, Олеша и Яновски, а прокурор — Мейерхолд.
Варя и Костя седяха на седмия ред, на същия ред седяха Алексей Толстой, художниците Дени и Моор. Мярна се и Вика Марасевич, Варя за пръв път я виждаше тук. Виж, братчето й Вадим, който бе станал литературен и театрален критик, вечно киснеше в клуба, въртеше се около именитите люде. Сега той вървеше между редовете, късогледо присвиваше очи, търсеше свободни места. След него, очевидно той ги беше поканил, вървяха Юра Шарок и Лена Будягина. Лена позна Варя, приветливо й кимна, след нея към Варя погледна и Юра, но Варя се извърна — не можеше да го понася.
Веднага си спомни посрещането на Нова година, скарването между Саша и Юра. И ето Саша е в Сибир, на заточение, а Юра и Вадим, Лена Будягина и Вика Марасевич се веселят в този прекрасен клуб.
Така замислена, Варя не чу какво каза Наталия Сац. Сепна се, когато започнаха да извикват „подсъдимите“. Пръв на сцената се изкачи Катаев. Оказа се, че гласът му е неприятен, гъгнив, сякаш беше настинал. Публиката не посрещна защитата на Катаев с голям възторг, ръкопляскаха му вяло, също тъй вяло ръкопляскаха и на Яновски… Затова пък след всяка реплика на Олеша избухваше бурен смях. Високият, с огромен нос Мейерхолд връхлиташе Олеша като ястреб. Дребничък, с хвърчащи във всички посоки коси, Олеша мълниеносно парираше ударите. Ярон, който седеше пред Варя, току се извръщаше към Алексей Толстой, намигаше му радостно: гледаш ли го наш Юрочка, а междувременно поглеждаше и Варя. А след съда стана, обърна се направо към Варя, замря в нелепа поза, пречейки на хората да излизат, после заяви: „Погледнах една красавица и се вкамених като жената на Лот.“ Излезе смешно. Варя се разсмя.
— Вие актриса ли сте? — попита Ярон. — Защо не ви познавам?
— Не съм актриса, затова не ме познавате — сухо отговори Варя. Не искаше Ярон да възприеме смеха й като поощрение.
Тя изпитваше сложни чувства към всички прочути хора. Изобщо не споделяше възторзите на Костя и Рина: те са комедианти, затова им разрешават да бъбрят едно-друго. А тя предпочита да вижда актьорите на сцена, там им ръкопляска от сърце — талантът си е талант. Но да се запознава с тях? Защо? Позицията й харесваше на Костя, той ликуваше вътрешно, но не я пускаше сама нито в клуба, нито на други обществени места, освен на кино със Зоя или Рина.
4.
След като срещна в клуба на майсторите на изкуствата Юра Шарок, Вика Марасевич реши да не ходи вече там. Защо излишно да се появява пред очите му? Стигат й и срещите на Маросейка. Донасяше му поредния си доклад: на еди-коя си дата в еди-кой си ресторант на масата седяха еди-кои си хора, говореха за еди-кого си. Шарок изискваше тя дословно да възпроизвежда репликите на всеки, макар тези разговори да бяха толкова безлични, че тя не можеше да ги запомня. И Вика премина към съобщаване на новините…