Варя сгъна анкетата, хвърли я на масата — утре ще я покаже на Костя, и той да се посмее.
Облече си домашния пеньоар и окачи роклята в гардероба. Но когато вече затваряше вратичката, изведнъж й се стори, че нещо в гардероба липсва… Ами да! Нямаше я същата онази лисича наметка, която Костя й бе подарил наскоро. Наметката струваше луди пари, за нея са отишли шест или дори осем лисици. Варя я беше слагала само веднъж, когато ходиха на „Старо-Пименовский“.
Варя измъкна от гардероба роклите, палтото, жакета, прерови всичко, наметката я нямаше. Всичко си беше на място, само наметката липсваше. Първата, за която помисли Варя, беше съседката Галя. Или синчето й Петка — петнайсетгодишен гамен.
Софя Александровна вече се бе прибрала от работа. Варя почука, влезе при нея и плътно затвори вратата зад гърба си.
— Софя Александровна, изчезнала е лисичата ми наметка.
— Как така е изчезнала? — смая се Софя Александровна.
— Тази сутрин висеше в гардероба, а сега я няма.
— Ти добре ли потърси?
— Прерових целия гардероб. Откраднали са я!
— Откраднали? Кой?
— Не знам кой. Може би Галя или синчето й Петка.
— Но нали те нямат ключ от твоята стая… Толкова години живея с тях. Такова нещо не се е случвало.
— По-рано Петка е бил малък, а сега порасна и е започнал да краде, няма нищо чудно.
— Трябва да се обадим в милицията — каза Софя Александровна.
Но на Варя не й се искаше да се обажда в милицията, без да пита Костя. Защо? И тя не знаеше защо. Но чувствуваше: първо трябва да каже на Костя, после да се разправя с милицията.
— Трябва да почакаме Костя.
— Какво говориш, Варенка?! Константин Фьодорович ще си дойде късно. Трябва незабавно да се обадим в милицията. Инак после те ще кажат: защо не съобщихте веднага?
— Откъде ще знаят кога съм отворила гардероба. Ще отида утре и ще кажа: току-що отворих гардероба и открих липсата.
— Утре ще им е по-трудно да търсят — настояваше Софя Александровна, — трябва да се търси по горещите следи, без отлагане. Разбирам, всичко това е много неприятно, но няма друг изход. Тази наметка струва цяло състояние. Ако ли я е откраднал Петка, не бива да му се прощава — инак той ще продължава да ни краде. Това вече няма да е живот!
— Сега ще намеря Костя и ще се посъветвам с него — каза Варя.
Тя се облече, наметна шлифера и излезе.
Какво я възпря да телефонира в милицията, от какво се опасяваше, защо хукна при Костя? Може би заради финансовия инспектор? Нали той беше описал имуществото на Костя. В милицията можеше да попитат откъде има толкова скъпа наметка, тогава ще трябва да каже, че я й е подарил Костя, значи… Какво значи? Тя самата не знаеше какво. Само ясно съзнаваше, че не бива да съобщава в милицията без знанието на Костя. Нали дори не знае откъде е тази наметка. Костя я донесе, разгъна я.
— Премери я! Наметката й стоеше чудесно.
— Подарявам ти я.
— Благодаря. Колко струва?
— Има ли значение? Струва. Скъпо струва.
Наметката беше нова, очевидно беше купена от ръка или ушита от някой нелегален кожухар, а може да беше и от торгсина. Във всеки случай не беше крадена, ако беше крадена, Костя нямаше да й позволи да я облече в актьорския клуб. И все пак не й каза откъде я е купил. Всичко, което се отнасяше до Костя, винаги бе свързано с опасението да не го подложи на удар с нещо.
Намери Костя в билярдната на „Метропол“. Варя на можеше да понася билярдните — не са място за жени. Само мъже: трезви, пияни, полупияни, гледат я — кой с любопитство, кой насмешливо, като някоя досадница, дошла да прибира мъжа си. Задимено, задушно, бледи лица, изпити мутри.
Костя не забеляза Варя, не виждаше нищо освен топките, дупките и своята щека, следеше удара на противника, нещо си записваше на плочата, веднага се обръщаше пак към масата — напрегнат, съсредоточено разпален.
Варя не разбра кой победи в завършилата партия. Костя каза нещо на маркьора, той започна да подрежда нова пирамида, Костя отново взе да натрива щеката с тебешир и едва в тази минута хвърли остър напрегнат поглед наоколо и видя застаналата до вратата Варя. Но не се изненада, сякаш я бе очаквал, само още повече се навъси и се приближи до нея с щеката в ръка.
— Ела да излезем!
Излязоха в коридорчето пред билярдната, там имаше два малки дивана, фотьойл и както си помисли Варя, сигурно беше мястото за пушене. Отведнъж се успокои: от израза на Костя разбра, че няма нужда да се обажда в милицията…
— Какво има? — попита Костя, без да поглежда Варя.
— Изчезна наметката.
— Каква наметка?
— Лисичата, дето ти ми я подари.