— Добре — внезапно каза Сталин, — защо тъй неочаквано заговорихме за реколтата, за Казахстан, за Мирзоян? Тук имаме една работа — въпросите на историята. — Той се обърна към Жданов: — Обяснихте ли на Сергей Миронович в какво се състои работата?
— Обясних му. Предварително — отговори Жданов.
— Трябва да поемем в свои ръце историческата наука — мрачно произнесе Сталин, — инак тя ще попадне в чужди ръце, в ръцете на буржоазните историци. Впрочем нашите историци не са по-добри. Изобщо не говоря за Покровски, в действителност и той е буржоазен историк.
— Безспорно Покровски допусна грешки — възрази Киров, — но Ленин го оценяваше другояче…
Сталин не откъсваше от Киров изпитателния си поглед.
— А как го оценяваше Ленин?
— На вас сигурно ви е известно писмото му до Покровски по повод „Руска история в най-сбит очерк“?
— Какво е писал на Покровски там?
Хем знае какво е писал Ленин на Покровски, добре знае, но иска да го улови в неточност.
— Не си спомням текста дословно… Можем да погледнем, писмото е публикувано неведнъж. Но Ленин го поздравяваше за успеха му, пишеше, че книгата му е харесала изключително много, че трябва да се преведе на чужди езици.
— Да — съгласи се Сталин, — Ленин обичаше да прави комплименти, така е. Но същевременно предложи книгата да се допълни с хронологически показалец, за да не изглежда повърхностна… Именно в тази забележка се крие истинската оценка на Ленин…
— Аз не съм историк — каза Киров, — но не мисля, че е така. Общата оценка беше ясна, точна и похвална. Предложението да се състави хронологически показалец не беше нищо друго освен частна добавка, която не изключваше общата положителна оценка. Покровски написа своята книга през 1920 година, всъщност тя бе първият опит да се осветли историята на Русия от позициите на марксизма-ленинизма. И той написа тази книга, предназначена за широките маси, по поръка на Ленин. Въпреки всичките си недостатъци тази работа имаше големи достойнства — ние сме се учили по нея. Разбира се, науката напредна и сега вероятно е нужен нов учебник, но да се хули работата на Покровски, както правят някои историци, не е правилно, гоненията срещу нея през последните години са недопустими и в бъдеще, Покровски безспорно беше честен човек…
— Ето виждаш ли — позасмя се Сталин, — а казваш, че не разбираш от история… Ти можеш всички да ни обориш по историческите въпроси. И си прав, трябва да се създаде нов учебник по история. Именно за това те поканих, ти не искаше да дойдеш, а излиза, че си нужен именно тук. Но сега не става дума за Покровски. Аз говоря за някои членове на партията, стари членове на партията. Ето, другарката Надежда Константиновна също се зае с историята. Ти чете ли спомените й за Ленин?
— Четох ги — кимна Киров.
— А статията на Поспелов в „Правда“ по повод тези спомени?
— И нея четох.
— Хубава статия, умна — Сталин се обърна, взе една папка от масичката за списания, прелисти я, извади изрезка от „Правда“, огледа отбелязаните с червено места, — ето… Поспелов пише: „Крупская безкритично преувеличава ролята на Плеханов в историята на нашата партия, а Ленин рисува като почтителен ученик на Плеханов.“ Правилна мисъл. Защо е правилна ли? Защото Крупская гледа на тези фигури от позициите на далечното минало, а Поспелов — от позициите на днешния ден. И като изхождаме от опита на днешния ден, при цялото си уважение към Плеханов, въпреки високата оценка на неговата дейност, сега не можем да поставим тези фигури една до друга.
Киров все така внимателно слушаше Сталин. Той добре си спомняше статията на Поспелов. Въпросът, разбира се, не беше в Плеханов. „Престъпно“ беше следното изказване на Крупская: „След Октомврийската революция започнаха да се издигат хора, на които условията на нелегалност не позволяваха да се разгърнат… Един от тези хора беше другарят Сталин.“ Киров чудесно си представяше как ли ще се разяри Сталин от тези редове и разбираше, че отговорът няма да закъснее. Така и стана. Отговори Поспелов с дълга статия в „Правда“, в нея той критикуваше разни страни на мемоарите с цел да изкаже следната основна постановка: „И в периода на нелегалността водещата роля на такива авторитетни организатори — вождове на партията, като Сталин и Свердлов, беше напълно очевидна за основните болшевишки кадри, работещи не в чужбина, а непосредствено в Русия.“ Разбира се, не беше вярно. Но Сталин не понасяше и най-незначителното разклащане на версията, че още преди революцията е бил вторият човек в партията, че Ленин е ръководил партията от чужбина, а той, Сталин, я е ръководил в Русия. Това твърдение не беше истина, но спомагаше за сплотяването на партията около новото ръководство и Киров го приемаше като версия. Ала едно е да приемаш една версия като политическа необходимост, друго е искрено да вярваш в нея.