— Да — съгласи се Сталин, — няма смисъл: императори е имало много, а пожизненият фюрер е един, само той. Пък и няма деца, не може да създаде династия… — Очите му се плъзгаха по страницата на вестника. — Ето, Зиновиев пак е изригнал статия, всеки ден пише. Който и вестник да разгърнеш, все срещаш имената на Зиновиев, на Каменев, на Радек. Пишат, пишат, пишат…
— Нямат си друга работа, затова пишат — каза Жданов.
— Но ето кое е интересно — продължи Сталин, — всяка статия възхвалява другаря Сталин — той бил такъв, онакъв, велик, гениален, мъдър, едва ли не по-голям от Маркс, Енгелс, Ленин. Защо го възхвалява? Нима може Зиновиев искрено да възхвалява другаря Сталин? Не може! Той мрази другаря Сталин. Значи лъже, не пише каквото мисли. Защо лъже? Нали добре разбира, че никой, включително и другарят Сталин, не му вярва. Страх ли го е? От кого го е страх, нали никой и с пръст не го бутва.
— Иска да докаже, че се е разоръжил, че за нищо не претендира — каза Киров.
— Да допуснем — съгласи се Сталин, — съмнително е, но да допуснем. Обаче той се унижава. А никой никога не забравя собственото си унижение. Всичко може да се забрави: оскърбления, обиди, несправедливости, но нито един човек не забравя унижението, то си е в човешката природа. Зверовете се преследват, бият се, убиват се, изяждат се, но не се унижават взаимно. Само хората се унижават. И нито един човек не забравя унижението си и никога не прощава на онзи, пред когото се е унижавал. Напротив, намразва го завинаги. И колкото повече Зиновиев възхвалява Сталин, колкото повече се унижава пред него, толкова повече ще мрази другаря Сталин. И Радек се престарава, възхвалява, но Радек е дърдорко, несериозен човек, вчера възхваляваше Троцки, днес Сталин, утре, ако трябва, ще възхвалява Хитлер. На такъв му дай сандвич с горчица — ще го излапа, ще се оближе, че и благодаря ще каже. Но Зиновиев и Каменев — не, други са техните амбиции, цял живот са се гласили за вождове, и сега се гласят. Още повече че армията им расте, към тях се присъединиха Бухарин, Риков и компания.
Киров сви рамене.
— Зиновиев и Бухарин — каква връзка има между тях?
— Сергей Миронович — меко проговори Жданов, — ами нали Бухарин тайно тичаше при Каменев, търсеше съюз с него.
Жданов харесваше на Киров, но все пак има въпроси, които членовете на Политбюро обсъждат само помежду си. Жданов не е член на Политбюро. Сталин започна този разговор пред Жданов нарочно, за да изтъкне, че не вижда разлика между Киров и Жданов.
— Вижте какво, другарю Жданов — сухо възрази Киров, — това беше преди осем години, когато ръководството на партията още не беше се стабилизирало, когато Зиновиев и Каменев претендираха за властта. Сега те добре разбират, че вече нямат шансове, примирили са се с положението си, с поражението си дори само защото дълги години се разкайваха, компрометирани са и аз мисля, че вече на нищо не разчитат.
Жданов искаше да отговори. Сталин го възпря с жест.
— Политиците винаги претендират за властта. И колкото повече се унижават, толкова повече се надяват да отмъстят за униженията си. Те на никого не ще ги простят, на първо място на мене и на тебе. Зиновиев смяташе Ленинград за бащиния, преди Четиринайсетия конгрес ленинградската организация гласува за Зиновиев, срещу партията. А сега вече осем години ленинградската организация се възглавява от другаря Киров и ленинградската организация следва другаря Киров. Ленинградската организация вече не ще да знае никакъв Зиновиев, тя знае само Киров. Ще ти прости ли това Зиновиев? Не, няма да ти го прости. И при първа възможност ще ти отмъсти.
— Не разбирам за какво говорите — Киров сви рамене. — Не разбирам, не виждам, не се досещам как, по какъв начин, с чии ръце те се канят да ми отмъстят.
— Ръце винаги ще се намерят — отговори Сталин, — за такава работа винаги се намират ръце. Още повече ще се намерят в Ленинград, там има много зиновиевски коренчета, ти не искаш да ги изскубнеш, вярваш на всичките тези уж разкаяли се и уж разоръжили се хора.
Сталин втренчено загледа Киров. Чужди очи, лице със следи от сипаница. Тези следи все пак развалят лицето. И му стана неприятно. Като помисли човек: голяма работа, следи от сипаница! Но е неприятно! Следите от сипаница по лицето на Киров му напомниха, че и той има такива.
— Другарю Сталин — твърдо каза Киров, — през двайсет и пета година ленинградската организация гласува за Зиновиев. Но нали още през двайсет и шеста тя вече гласува за нас, за Централния комитет. Това са редови членове на партията. През двайсет и пета партийните ръководители от горе до долу ги уговаряха, а ако си говорим честно, им заповядваха да гласуват за ленинградското ръководство, да не гласуват би означавало да нарушат партийната дисциплина. За съжаление такива са недостатъците на демократическия централизъм: всяка партийна организация временно може да последва своето ръководство по погрешен път. Редовите партийни членове не са виновни и ние нямаме право да ги наказваме за това.