— Каквото не ви е ясно, питайте, не се стеснявайте…
Льовочка и Рина й казаха, че Игор Владимирович обяснявал по същия начин и на тях, когато били обикновени копировачи, искал да копират не механично, а с разбиране. Имало началници формалисти, дойде, погледне, па ти каже: „А, драги, лошо… Я сваляй и започвай отначало.“ Игор Владимирович никога не казвал така, държал се не само като началник, но и като педагог. Излизаше, че Игор Владимирович се държи с Варя като с всички, не прави разлика. Но Варя виждаше, че отношението му към нея е по-различно и за да не го поощрява, питаше за всичко Льовочка или Рина.
Бързо усвои работата, не изпитваше нито вълнение, нито страх, нито несигурност. Уредите — линеала, линиите, триъгълниците, кривките, пергела, тушовката — познаваше от училище, умееше добре да изопва пауса, пълнеше тушовката настрана, за да не капне върху чертежа, а ако се случеше да капне, много сръчно почистваше с бръснарско ножче, тъй че и следа не оставаше, дори Льовочка и Рина й се чудеха. Учудваше ги също и с умението си да нанася кривите линии без кривка, с тънкото перце.
В дванайсет часа тяхната голяма весела компания отиваше да обядва в закрития стол на ъгъла на „Тверская“ и „Белински“. Обедът — зеленчукова салата, зелева или някаква друга супа, каша с малка мръвка или кюфте, възрядък компот — струваше само четирийсет копейки, и то без да откъсваш купон за продукти. Освен това от бюфета човек можеше да си купи и да си вземе за вкъщи сандвичи със салам, кашкавал, сельодка също без купон. В бюрото работеха около четирийсет души, от тях половината бяха момичета — младички, хубави, някои от тях Варя беше срещала в парка „Ермитаж“, в „Национал“, в „Метропол“. Който отидеше по-рано, заемаше ред за касата, всички бяха задружни, шегуваха се и началниците на тези момичета — архитекти, инженери, техници — също се държаха скромно, приятелски.
Връщаха се на работа по двама, по трима, кой когато свършваше с обяда. Зоя й показваше оградения със стобор строеж на хотела, там сега се наливаха основите, извършваха се и другите подземни работи — нулевият цикъл. Зоя разказваше с ококорени очи:
— Миналата година сринаха Охотний ряд, разните дюкяни, складове, а в тях имаше цели пълчища плъхове, нали в Охотний ряд се продаваше месо, риба. И представяш ли си, всичките тези плъхове нахлуха в „Грандхотел“, настаниха се по етажите, сновяха из стаите, тлъсти, огромни колкото котки. Ужас! Умирахме си от страх, момичетата се качваха по масите. Специални екипи изтребиха плъховете, дори се наложи хотелът временно да бъде затворен.
Зоя изобщо не се променяше. Вечно възбудена, екзалтирана, натрапчива, многословна. Никой в бюрото не дружеше с нея, от Зоя никой не се интересуваше. Тя не беше интересна и на Варя, но Варя на можеше да я отблъсне, търпеливо изслушваше дрънканиците й — Зоя преливаше от слухове.
— Проектът на хотела е създаден от Игор Владимирович и от още един архитект — бъбреше Зоя, — те получиха първа награда на конкурса, а им друснаха за съавтор академик Шчусев, не стига това, ами назначиха Шчусев за главен ръководител. Разбира се, мъчно им е. Шчусев дори не стои тук, а в ателието си на „Брюсовский“, в блока, където живеят Качалов и други прочути артисти. Нали го знаеш?
— Не го знам, а ти откъде го знаеш: да не ходиш на гости на Качалов? — присмехулно питаше Варя.
— Не му ходя на гости, но знам къде е блокът. Носила съм чертежи на Шчусев.
Варя беше виждала Шчусев, той почти всеки ден идваше в бюрото, приятен дядка на около шейсет години. Веднъж се отби в тяхната стая. Льовочка тъкмо правеше перспективата на хотела за някакво голямо началство. Работата беше спешна, той чертаеше денонощно.
Шчусев погледна чертежа, одобрително кимна.