— Много добре, само че прозорците трябва да се начертаят по-тесни.
И излезе.
Льовочка като гръмнат се тръшна на стола.
— Какво има? — попита Рина.
— Между прозорците имам тухлена зидария. Ако изтъня прозорците, ще трябва да прерисувам всяка тухла. Още една нощ.
— Ако искаш, ще ти помогна — предложи Варя.
Не се наложи да помага на Льовочка. Игор Владимирович каза:
— Нищо не пипайте. Утре ще му кажете, че сте го направили. На другия ден Шчусев пак се отби.
— Направихте ли каквото ви казах?
— Да.
— Виждате ли, това вече е съвсем друго нещо.
После дълго се смяха на случката. Шчусев изобщо беше обект на шеги. Той бе проектирал страничната фасада на хотела, която гледаше към Манежа, във вид на колони, поддържащи корпуса, където щеше да се намира ресторантът. В бюрото наричаха този корпус „сандъка“ насмешливо, но с обич. Всички тук бяха ентусиасти на строежа, ядосваха се от поправките, радваха се на успехите, бяха малък, но задружен и сплотен колектив.
Игор Владимирович никога не критикуваше Шчусев и не разреша ваше на никого да прави това в негово присъствие, никога не оспорваше указанията му, но правеше всичко както си знаеше, като в случая с прозорците. Поведението му харесваше на Варя, все пак Шчусев е това! Ако Игор Владимирович го иронизираше, би унизил самия себе си. А Игор Владимирович е личност! Когато преглеждаше скиците и схемите на своите подчинени, той нахвърляше с черен въглен — тук го наричаха „сос“ — няколко щриха и това бяха неговите указания, те се изпълняваха безпрекословно. Коректен, сдържан, елегантен. Много момичета бяха влюбени в него, но неговата репутация в този смисъл беше безукорна.
Веднъж се връщаха от стола четиримата: тя, Игор Владимирович, Рина и Льовочка. Рина и Льовочка вървяха малко напред, а Игор Владимирович и Варя един до друг. Игор Владимирович й посочи с очи прозорците на „Национал“ и каза:
— Това нищо ли не ви напомня?
Варя минаваше покрай „Национал“ два пъти дневно, когато отиваше и когато се връщаше от стола, и той, общо взето, нищо не й напомняше. Веднъж беше идвала тук с Вика, отдавна, през пролетта, и впечатленията от другите ресторанти, където бе ходила с Костя, бяха изместили спомена за това посещение.
— Спомням си нещо — спокойно отговори Варя, — тук се запознахме с вас, тогава бях с Вика Марасевич.
— Ами спомняте ли си Александровската градина? Пейката, която преграждаше входа, свирката на пазача… Нашето бягство… Вашия скъсан чорап…
Явно тези спомени му бяха скъпи. Те накараха и Вариното сърце да трепне — друго време, друг живот, други надежди… Но в тона на Игор Владимирович долови очакване… Защо? Тя си има мъж! За дълго ли? Сега вече сигурно няма да е за дълго. И все пак…
— Да — равнодушно отговори Варя, — имаше нещо такова…
Дума да няма, Игор Владимирович й харесваше. Но само като човек. И тогава, в „Национал“, тя веднага разбра, че той не е като Вика и нейните приятели. И сега го видя в работата му, сред толкова бележити хора. Идваше Шчусев, идваше известният художник Лансере, който бе изрисувал залите на Казанската гара, сега щеше да рисува тавана в главния ресторант при новия хотел, идваше един американец, консултант по хладилниците и другата най-модерна кухненска техника, идваха архитекти и инженери, за да съгласуват някои подробности от проекта. После Льовочка й казваше имената на тези хора — кое от кое по-прочути.
Вечер на Варя не й се тръгваше от работа, не й се прибираше вкъщи — тя не може да живее живота на Костя, не го обича, просто го съжалява. Тогава той й казваше: „Може би до тебе и аз ще стана човек.“ Празни думи, не стана и няма да стане човек.
След историята с наметката се държеше така, сякаш нищо не беше се случило: такъв е животът на комарджията, днес печели, утре губи, днес е богаташ, утре може и за хляб да няма. Това е, трябва да потърпим, да преодолеем временните несполуки. Варя мълчеше, той разбираше, че тя не приема доводите му, виждаше нейната отчужденост, затвореност. И все пак упорито искаше да я приобщи към своя начин на живот. Веднъж донесе златна гривна, сложи я на ръката й, небрежно подхвърли:
— Носи я!
Тя свали гривната, остави я на масата.
— Няма да я нося.
— Защо?
— Никога не съм носила златни украшения и нямам намерение да нося.
Той я прониза с бесен поглед, но се въздържа.
— Можеш и да не я носиш, гривната е твоя.
Прибра гривната в кутийката, грижливо я зави в хартията, пъхна я в чекмеджето и го заключи, после са пошегува:
— Една дама трябва да има ковчеже за бижута. Но докато нямаш ковчеже, да остане тук.