Тя нищо не отговори, знаеше — тази гривна ще изчезне също така внезапно, както се бе появила.
Същия ден той остави в чекмеджето и пари. Варя не ги пипаше, дори не знаеше колко са.
— Защо не вземаш пари? — попита я веднъж той.
— За какво ми са? Ти не се храниш вкъщи, а аз обядвам в стола.
— И за обеда се плаща.
— Стига ми и заплатата.
Скоро парите изчезнаха, изчезна и златната гривна. Пари на нея не й трябват, гривната не й трябва, но е длъжна да му каже за изчезването им, за да няма недоразумения.
— Ляленка — гальовно отговори Костя, — прости ми и този път, ще си ги върна, не се ядосвай.
— Не се ядосвам и не е необходимо нищо да връщаш. Не ми трябват нито парите, нито гривната. Те изчезнаха и аз сметнах за необходимо да ти съобщя. Макар да ми беше ясно, че си ги взел ти.
Той повиши глас:
— А щом ти е било ясно, че съм ги взел аз, защо трябваше да ми съобщаваш?
— Неприятно ли ти е да ти съобщавам такива неща? Не носи вече скъпи вещи и пари, пази си ги на друго място.
— Какво искаш да кажеш?
— Тук не е заложна къща, нито е спестовна каса. Там ще бъдат на по-сигурно място, а тук аз и Софя Александровна отговаряме за тях.
— Не искаш да разбереш в какви условия живея аз.
— Да, не искам. Не мога нито да разбера, нито да приема такъв живот.
— Разговаряш с мене като с чужд човек.
Тя се обърна, погледна го право в очите.
— Да, ние сме чужди хора и най-правилното ще бъде да се разделим.
— Ах, така значи! — Той изкриви устни, бавно изговори думите: — Когато имам късмет, съм добър, а щом късметът ме изостави, вече не съм нужен.
— Добре знаеш, че не е така. Не съм ти се натрапвала да ме водиш в Крим, не съм ти искала скъпи кожи и златни гривни. Просто се убедих: ние нямаме и не можем да имаме общ живот.
Той все така презрително процеди:
— Започваш любовчица с архитекта ли?
— Глупак! — пренебрежително му отговори Варя. Но си взе едно наум: някой е изклюкарствувал. Но кой? Льовочка или Рина?
— То се знае, глупак съм — той проточваше думите, беше вбесен, но се сдържаше, — ресторантите, видите ли, не й харесвали, а къде се запознахме, не беше ли в ресторант, а?
— Искаш да кажеш, че си ме прибрал от ресторанта, че съм ресторантска развратница ли?
Той се поопомни.
— Искам да кажа само едно: запознахме се в ресторант, и недей да изопачаваш думите ми.
— Няма какво да изопачавам и изобщо нямаме какво да обсъждаме. Трябва да се разделим. Незабавно! Още днес да освободим тази стая.
Той вдигна вежди учудено, дори насмешливо.
— Днес ли?… Интересно… А къде ще се преместим?
— Аз вкъщи. А ти имаш жилище, в което си регистриран.
Той пак изкриви устни, този път подигравателно.
— Нали ти казах: тази регистрация е формална, не мога да живея там. И никъде не мръдвам оттук. Тук ми харесва.
Усмихна се широко, победоносно, разбираше какъв удар нанася на Варя, тържествуваше, понеже видя нейната тревога. Варя наистина изпадна в смут. Не можеше да остави Костя при Софя Александровна. Тя не ще може да се справи с него, не ще посмее да го изсели чрез милицията, ще се уплаши от скандал, ще се уплаши да не й отнемат стаята. Господи, колко лекомислено постъпи, в какво положение постави Софя Александровна.
— Софя Александровна даде тази стая на мен.
Той я пресече:
— На нас! Не „на мен“, а на нас. И между другото аз я плащам.
— Ще ти върна тези пари.
— Виж какво сега, чуй ме внимателно — натъртено произнесе Костя, — когато се запознахме, още тогава, в „Савой“, ти ми каза за тази стая, обеща да поговориш с хазайката, значи я нае за мен. А сега, видите ли, трябвало да се измитам оттук. Къде да отида? На улицата ли? Не, не мога да живея на улицата, ще живея тук. А ти можеш да живееш където искаш.
Варя седеше умърлушена… Безпощаден, неподбиращ средствата, непознаващ снизхождението човек. И този човек тя бе наричала свой съпруг. И което е най-ужасно: принудена е да търпи всичко, няма право да го остави при Софя Александровна.
Костя се наслаждаваше на нейното унижение, на безсилието й.
— Щом не искаш да живееш с мене — твоя си работа, не сме сключвали брак, всеки да си върви по пътя. Не ти се натрапвам. — В гласа му пак прозвучаха горди нотки. — Изобщо на никого не се натрапвам, включително и на Софя Александровна. Ще се махна от тук, ще освободя стаята. Но не и преди да си намеря друга — в центъра, с телефон, с всички удобства. Ще ми бъдат необходими два-три месеца. Дали ще остана тук сам, или ще останем двамата — това ми е безразлично, няма да си пречим. Такива са моите условия: два-три месеца. Впрочем ако намеря стая по-рано, по-рано и ще изляза — той пак се ухили, — ако си много, ама много заинтересована, помогни ми да си намеря нова стая.