— И за това нямате причини. Знаем едно: тя не е изоставила Маслов, не се е отрекла от него, не се е омъжила за друг, изминала е такъв път, за да го види, а той я нагруби.
— Да — съгласи се Всеволод Сергеевич, — той се държа като невъзпитан човек. Тъкмо затова се опитвам да разбера защо.
— Чудно ли е — изкриви устни Саша, — простак и толкова. Вие казвате, че нашите условия принуждават жената да се дължи аморално. Но позволете, какви условия принуждават Маслов да се държи просташки? Не стоварвайте всичко върху съветската власт, тя не е виновна в случая. Маслов злоупотребява със слабостта на жена си, тя е по-слаба от него, както е слаб всеки деликатен човек пред простака и грубиянина.
— Чудя ви се, Саша — каза Всеволод Сергеевич, — вие все още боравите със забравени от вашето поколение понятия. Може би тъкмо затова сте попаднали тук? Открай време ли сте такъв или тук се променихте?
— По нищо не се различавам от другарите си — възрази Саша, — просто вие не ни познавате. И Ленин не е отричал вечните истини, той самият е израснал с тях. Думите му за особената класова нравственост са били предизвикани от изискванията на момента, революцията е война, а войната е жестока. Но по своята същина нашите идеи са човечни и хуманни. Онова, което за Ленин е било временно, предизвикано от жестоката необходимост, Сталин превърна във вечно, постоянно, превърна го в догма.
— Вие не сте говорили за Сталин и аз нищо не съм чул — пак се засмя Всеволод Сергеевич, — колкото до Маслов, страхувам се, че опростявате много неща. Животът е сложен и не се побира в никакви схеми, особено животът на хора като Маслов. При цялото си благородство, Саша, вие имате една мъничка слабост: от късчетата на вярата си се опитвате да слепите друг съд. Но няма да излезе нищо: късчетата се съединяват само в предишната си форма. Или ще се върнете към своята вяра, или ще я отхвърлите завинаги.
Пред къщата на Всеволод Сергеевич се сбогуваха.
Саша видя светлинка в прозореца, Зида го чакаше. Слезе към реката, откъдето обикновено се изкачваше към нейната къща. Но не му се отиваше. Любовта носи радост, украсява живота… Но ако живот изобщо липсва, никаква любов не може да го украси.
Добре де, ще поседи на брега, после може и да иде. Сега често се заседяваше на брега в лодката, загледан в реката, в прокараната от луната сребърна пътечка по водата.
Това, което му предлага Зида, не е изход. Тя се задоволява с малко, това говори добре за нея, но защо живее в такава дупка? Коя е тя? Натикала се е в отдалечения кът, крие се от някого или от нещо и иска и той като някоя хлебарка да се натика в дупката. Не, той няма намерение да живее живот на хлебарка. Няма да го превърнат в хлебарка.
Чу стъпки. Нима е Зида?
Лунните лъчи едва пробиваха ниско висящите облаци. Саша едва различаваше фигурите на крачещите по брега хора и едва когато те минаха съвсем наблизо, позна Маслов и Олга Степановна. Те не виждаха Саша и спряха зад накачените по колове мрежи.
— Олга, умолявам те, изслушай ме…
Саша не знаеше какво да прави. Не стана веднага, мислеше, че Маслови ще отминат, но те спряха наблизо и вече беше неудобно да покаже, че чува разговора им.
— Разбери, умолявам те — продължи Михаил Михайлович, — не мога да постъпя другояче. Остави ме, зачеркни ме от живота си, отречи се заради децата, заради себе си. Омъжи се, смени своето име и името на децата, избави се от моето име. Защо трябва да се погубвате заради мене? Не спя по цели нощи, мисля за тебе, за децата, ще те изгонят от работа, ще те заточат. Не ми причинявай тези мъки! Малко ми остава да живея, но искам да умра спокоен, трябва да знам, че ти и децата сте в безопасност.
— Боже, боже, как можеш да говориш така?!
— Мога да говоря всичко — аз съм изхвърлен от живота. Защо дойде? Как ще обясниш това там? Ще ти дам писмено съгласие за развод, ще кажеш, че си идвала специално за него. То не е нужно за развод с осъден, но не си знаела, мислела си, че е нужно, затова си дошла.
— Не аз измъчвам тебе, а ти мене — каза Олга Степановна, — да се прибираме, студено ми е.
Най-сетне получи писмата от къщи. И както правилно му бе предсказал Всеволод Сергеевич, отведнъж цяла връзка — осем, майка му ги беше писала всеки ден, и всичките до Богучани. Саша подреди писмата по датата на пощенското клеймо и ги прочете в този ред.
Майка му почти нищо не пишеше за себе си: „С мен всичко е наред, работя, и в работата ми всичко е наред“, за баща му изобщо не пишеше, значи съвсем я бе зарязал, за Марк нищо, сигурно не беше идвал в Москва, не пишеше за Нина и за другите приятели, значи не се отбиват да я видят, споменаваше за сестрите си, и с тях всичко било наред. Най-важното в писмата й бяха въпросите: „Как се чувствуваш, как се настани, как се храниш, какво ти трябва, пиши непременно, не се притеснявай, всичко ще ти намерим и ще ти изпратим.“ И беше ясно, че майка му живее само с мислите за него, със своята мъка и страдание. Но майка му бе устояла, не беше сломена, живееше заради него и той беше длъжен да живее заради нея, докато е жив той, ще бъде жива и тя. Не беше самотна, във всяко писмо пишеше за Варя. „Ние идвах: при тебе с Варя“ — това означаваше, че по затворите са го търсили заедно. „Когато с Варя стояхме по опашките“ — Саша разбираше по какви опашки са стояли.