Даваше на Саша статиите си за литературна обработка, макар че Саша не познаваше терминологията на хранителната промишленост. Вместо да му обясни, баща му негодуваше: „Толкова ли е трудно да се запомнят елементарни неща.“ Саша не обичаше да чете работите му и това засилваше отчуждеността помежду им.
Всеки обитател на апартамента влизаше по свой начин. Галя тръшваше вратата, префучаваше по коридора, Михаил Юриевич влизаше тихо, деликатно, почти не се чуваше. А баща му раздразнено завърташе ключа в ключалката, все се намираше нещо, което да го ядоса: втората врата не била плътно притворена, та топлината от жилището изтичала към стълбището, изтривалката не била сложена където трябва. На кого може да попречи тази изтривалка! Какви хора, а!
В стаята влизаше навъсен, не поздравяваше — нали сутринта, слава богу, се бяха виждали, мрачно се оглеждаше, търсеше някаква нередност, но нищо не намираше, майката грижливо разтребваше, преди той да се прибере. Мълчаливо се събличаше, окачваше балтона си на закачалка в гардероба, сваляше сакото, обличаше кабинетната пижама, отиваше да се измие, от банята се чуваше недоволното му мърморене и най-сетне сядаше на масата, сподиряше с мрачен поглед всяко движение на майка му, гнусливо оглеждаше чинията, вилицата, лъжицата, ножа, внимателно ги избърсваше със салфетката, после мълчаливо и съсредоточено се хранеше — единственият момент, когато не правеше забележки: човек не бива да се разсейва, когато храносмила. Ако свършеше преди майка му, мрачно питаше: „Ще има ли второ? О, ще има, значи, благодаря!“ Ей така разговаряше.
И все пак — баща! Добър или лош, баща е — част от живота ти, от детството ти, от всичко онова, за което сега Саша си спомняше с тъга и нежност. Не смяташе, че баща му е жесток, жесток беше неговият егоизъм. Знаеше си само своята работа, своето здраве, своите удобства. И затова бе наказан със самота, но не разбираше истинските причини за нея, приписваше ги на хорската злоба. И това го правеше още по-самотен. Саша го съжаляваше, особено сега, когато сам изпита що е самота.
Изтичаше август, настъпваше кратката есен, тайгата започна да изжълтява. Денем беше топло, безветрено, нощем — студено, дори много студено, земята изсъхваше, втвърдяваше се, тук-там за изненада на Саша, кой знае защо, ставаше червена, тънка корица лед покри около бреговете недълбоката Мозгова, лед хрупаше под краката по коловозите и ровините из пътя. Вечерно време по брега на Ангара тичаха зайци, от тайгата се дочуваше тръбно бучене — започваше любовният период на лосовете. А след още една седмица тайгата отхвърли иглиците и листовината си, остана гола и мъртва. По езерата крещяха гъски, огромните им ята, разтеглени на триъгълник, отлитаха на юг. Слънцето се показваше за малко, вечерите ставаха дълги като зиме.
После по Ангара тръгна ледена каша, пощата секна, сега вече до зимата, до тръгването на шейните. Прекъсна се единствената връзка със света, с дома му, с майка му, с Варя, тя нито веднъж не му писа, но Саша чувствуваше присъствието й във всяко писмо. Без писмата, без вестниците, без милия Варин почерк на колетите му стана още по-чоглаво. Зида му носеше по нещо от кежемската библиотека, стари, вече четени книги, но от време на време се случваше и по някоя нова: „Педагогическа поема“ на Макаренко, „Човек мени кожата си“ на Бруно Ясенски, „Енергия“ на Гладков. Зида докарваше книгите с някоя попътна каруца, по-често обаче ги донасяше. Саша се ядосваше: защо ги мъкне? Тя се смееше: някой й помогнал, пък и не й тежало — две-три книги са.
Той отиваше да ги взема денем не защото бе загубил благоразумието си. Отношенията им си оставаха тайни, открито стана само познанството им. И той се държеше именно като обикновен познат: отбиваше се денем, понякога с Всеволод Сергеевич, поседяваха заедно вечер. Но когато оставаше за през нощта, както и преди, си тръгваше в зори, минаваше през задните дворове, прибираше се вкъщи откъм другия край на селото.
Зида усещаше неговото отчуждаване, охладняването му, веднъж каза:
— Недей да мислиш, че искам да те оженя за себе си. Ти сигурно си имаш някоя в Москва, а при мен идваш така, от тягост, от скука. И въпреки това аз се радвам на щастието си.
Той нежно я погали по бузата, но не възрази: всъщност тя вярно го каза, добре беше, че го разбираше. Беше права също, че той си има момиче в Москва, там той има Варя, това момиче се бе загнездило в сърцето му.
Саша не можеше да си представи как ще доживее до зимата без поща. Ама нали другите живеят, независимо дали е зима или лято, свикнали са с положението си, защо и той да не може да свикне? Всички еднакво са сполетени от тази участ, защо той да не може, да не иска да носи кръста си, както го носят останалите? Защо да не може да търпи, както търпят те?