Не желае да се примири, не може да търпи, защото всички тези понятия — смирение, търпение — винаги са му били чужди като признак на слабост. А силата според предишните му представи е на страната на други хора, той се бе равнявал по тях, към тях бе причислявал и себе си. Тук бе станало обратното: онези, на които бе гледал отвисоко, се бяха оказали по-силни от него именно защото умееха да страдат и търпят. По-рано той беше силен сред силните, бяха го изтръгнали от обичайната обстановка, бяха го лишили от средата, в която бе съществувал, и той бе разбрал, че няма на какво да се опре, че сам за себе си е нищо. А тези хора разчитат само на себе си, на собствените си сили, макар и мизерни, те са им достатъчни, за да изтърпяват безропотно всички несгоди, да живеят с надежда.
До такива безжалостни към себе си изводи стигаше Саша. И въпреки това не можеше да надвие отчаянието си — още едно доказателство за нищожността на волята му. Не мислеше за нищо освен за своето отчаяние. Селските новини, бъркотиите в районния отдел по образованието, разхайтените ученици — какво го интересуваха те? Безинтересно, чуждо, скучно…
Рано сутрин вземаше съчмалийката на хазаина и неговата лайка Жучок и отиваше в гората да бие лещарки, връщаше се по пладне, а два-три часа преди залез отиваше пак, дори не защото това време се смяташе за най-доброто за лов. Искаше да се изтощи с ходене, та някак да се отърве от проклетите мисли. Съчмалийката беше стара, но съчмите бяха добри, номер шест — най-подходящият. И Жучок беше хубаво куче, вълчи тип: заострена муцуна, дръпнати очи, в тъмното те светеха с червеникаво пламъче, остри щръкнали уши, як мускулест врат, пухкава опашка, завита на пръстен и метната на гърба. Съобразително куче, бързо подплашваше лещарката, тя излиташе на дървото, притискаше се до ствола му, ставаше почти незабележима, особено когато кацаше на ела, покрита с лишеи. Жучок я лаеше, привличаше върху себе си вниманието на птицата, Саша стреляше от около дванайсет крачки, лещарката падаше, Жучок се втурваше и се връщаше с птицата в зъбите. От всеки лов Саша занасяше на Зида по пет-шест лещарки, тя ги изпичаше в сметана, ставаха много вкусни и Саша ядеше с удоволствие, особено когато успяваше да се сдобие при Федя с малко спирт, а обикновено успяваше, защото носеше лещарки и на него.
Веднъж Федя каза на Саша:
— Много лещарки носиш, ама гледам, ходиш доста далеч в гората, внимавай да не те срещне мечка.
Саша сви рамене.
— Нещо не съм срещал мечки, сигурно са забравили вашите места.
— Ще срещнеш някоя, дето ще си ги спомни — загадъчно отговори Федя. Но Саша не обърна внимание на думите му: местните хора обичат да подкачат заточените, не ги признават за ловци.
На другия ден пак реши да тръгне за гората. Но Жучок го нямаше нито на двора, нито на улицата, а пък това куче беше свикнало всяка сутрин да ходи с него на лов, чакаше, подскачаше от нетърпение. Саша подсвирна, но не чу в отговор лай. Може би хазайката го беше взела на фермата или пък хазаинът в Кежма? Саша реши да тръгне без кучето, ловът няма да бъде толкова сполучлив, но той има точно око, ще успее да забележи накъде ще хвръкне обезпокоената лещарка.
По познатата пътечка излезе на полянката, също позната, тук се разхождаха лещарките… Под краката му шушнеше шумата, жълтеникава, суха, попукваха тънки клонки. Изпърха лещарка, кацна на едно дърво. На Саша му се счу, че наблизо изпърха още една, но не се обърна, страх го беше да не изгуби от погледа си първата. Саша я виждаше ясно, дори му се струваше, че тя го гледа с любопитство как вдига пушката, как се прицелва… Саша стреля и в същата секунда се разнесе друг изстрел, съвсем наблизо изсвири куршум… Саша отскочи зад дървото… Бяха стреляли по него, боен куршум беше, а не сачма и онова, което бе взел за излитане на втора лещарка, е било човешки стъпки.
Тези мисли префучаха в главата му за миг, той стоеше, притиснат до дървото, притаил дъх, вслушваше се в гората… Беше съвсем тихо. Саша понечи да стреля по мястото, откъдето бе прозвучал изстрелът, но се сети, че е заредена само едната цев на пушката му и ако стреля сега, ще остане беззащитен. Свали пушката и внимателно започна да зарежда втората цев, патроните бяха в джоба му… Ала още щом шавна, прозвуча втори изстрел, куршумът се заби в дървото…
Саша бързо вкара втория патрон, вдигна спусъците и пак се спотаи в очакване. После чу шумолене, пукане на клони и най-сетне тропот на крака — човекът, който бе стрелял, бягаше… Всичко утихна.