— Варя, тебе търсят.
Нина я загледа тревожно и въпросително. И Варя почувствува — Костя е.
Той беше.
— Льова предаде ли ти молбата ми?
— Предаде ми я.
— Защо не дойде?
— Вече не се люлея на люлки, пораснах.
— Трябва да поговорим.
— Слушам те.
— Не е разговор за телефон. Трябва да се видим.
— Нямаме за какво да говорим и да се виждаме.
— Много е важно. За мене, за тебе, за Софя Александровна.
То се знае, лъже, шантажира. И все пак тя се разтревожи.
Добре, ела утре в четири пред „Грандхотел“. Ще поговорим.
— Не, трябва да говорим сега, веднага, ти дори не можеш да си представиш колко е важно, утре вече ще бъде късно. Излез на Арбат за няколко минути.
— Добре — каза Варя, — сега ще изляза.
Тя се върна в стаята, наметна си шлифера.
— Скоро ще си дойда.
— Той ли е? — кратко попита Нина.
— Да.
— Искаш ли да дойда с тебе?
— Защо?
— Знам ли…
Варя се засмя.
— За нищо не се тревожи.
Костя се разхождаше край техния блок с палто с вдигната яка, с ниско нахлупен каскет, та напомняше детектив или пък гангстер от американски филм, в такъв вид той никога не беше се явявал пред Варя. Идиотски маскарад.
Тръгнаха по Арбат.
— Кой вдигна слушалката?
— Сестра ми.
— Знае ли, че дойде да се срещнеш с мен?
— Разбира се.
Завиха по „Плотников“, после по „Кривоарбатски“, стигнаха до поляната срещу училището, приседнаха на една пейка. Вече беше тъмно, смътно светеха уличните фенери, прозорците на блоковете, по улицата рядко минаваха хора.
— Не бива да ходиш по ресторанти без мъжа си — започна Костя, — може да си спечелиш неприятности. Ако беше с мен, никой нямаше да те закачи, но си отишла без мен, затова си си изпатила.
— Преди тебе — отговори Варя, — когато, тъй да се каже, нямах мъж, никой не се заяждаше с мен, никой не ме оскърбяваше. Тази особа ме оскърби именно защото бях твоя жена, затова ме сметна за уличница като нея.
— Тя е психопатка — възрази Костя, — болна жена е…
— От какво е болна?
— Нали ти казвам: психично болна. Психопатките могат да плещят каквото си щат.
— Нямам време, Костя — прекъсна го Варя, — чака ме сестра ми. Тази психопатка не ме интересува, както и случката във „Въженцето“. Ние с тебе се разделихме.
Той замълча, после изведнъж се усмихна, опита се да хване Варя за ръката.
— Почакай, Ляленка, не се горещи. Разбирам, сърдита си ми, но нали двамата не живяхме чак толкова лошо. Ти правеше каквото си искаше: пожела да работиш — започна работа, ако искаш да следваш, ще ти помогна, с мен си като в крепост.
Тя си дръпна ръката.
— Костя, не си прави илюзии. Всичко е свършено.
Устните му злобно се изкривиха.
— Не! Ти обеща да почакаш, докато си намеря стая. А сега останах на улицата, нямам къде да нощувам.
— Не е вярно. Ти сам каза: безразлично ти е къде ще живея аз — у сестра си или у Софя Александровна. Оставих ти дрехите, които си ми купувал, вземай ги, можеш да ги проиграеш на билярд, можеш да ги подариш на мадамите си. Тъй че сметките ни са чисти.
— Не — изкриви устни той, — не са чисти, далеч не са чисти. Какво си казала за мен на Софя Александровна?
— Аз ли? Нищо.
— Лъжеш!
— Не лъжа. Разказах й само за наметката, бях длъжна да й кажа, инак тя щеше да извика милиция и ти щеше да си имаш неприятности. Пък и не е необходимо да й казвам, тя добре вижда всичко. Обеща да не носиш пушки вкъщи, а вчера си донесъл. Всичко ми дойде до гуша и се махнах. А ти постъпи, както искаш.
— Знам как да постъпя, не се тревожи за мен — мрачно издума Костя, — ще си разчистя сметките с тази мадама, ще й дам да се разбере, ще й разкатая фамилията…
— За кого говориш? — не разбра Варя.
— За твоята Софя Александровна, тая дърта маймуна, ще й припомня едно-друго, ще я науча аз нея. „У нас няма закони, абсолютно беззаконие…“ И за другаря Сталин… Опандизили, значи, синчето й и тя вече плюе нашето правителство…
Варя беше очаквала всичко, но не и това.
— Костя, какви ги говориш?! Опомни се!
— Както вие с мен, така и аз с вас. Върнала ми била парцалките, с парцалки смяташе да се откупиш, а! Няма да мине!
— Ах, негоднико! — задавено кресна Варя. — Доносник излезе! Само опитай! Нищо няма да сториш на Софя Александровна, запомни! Ако кажеш макар и думичка за нея, аз ще свидетелствувам, че не тя, а ти си говорил всичко това, ти, разбираш ли, ти. Аз съм единственият свидетел и ще повярват на мен, а не на теб. Ще кажа, че си я набедил за отмъщение, задето не ти е позволявала да държиш вкъщи оръжие, а ти си държал, и то на режимна улица. Само пръста си да мръднеш, само да закачиш Софя Александровна, ще те направя на бъзе и коприва. И никой няма да ти помогне — всичките тези Рини, Льовочки, всички ще те продадат.