Тя не можеше да говори. Гняв, злоба, възмущение я давеха.
— Говори, говори, за последен път говориш, за последен — гласът на Костя премина в шепот, — за последен, защото сега ще те застрелям.
И още щом каза това, Варя моментално се успокои. Той държеше ръката си в джоба, имаше револвер „Смит и Уесън“, веднъж й го бе показвал, беше казал, че револверът е на някакъв негов именит приятел, взел го да го поправи, разбира се, лъжеше, той вечно лъжеше. Но Варя изобщо не се страхуваше от него, няма да я застреля, не ще посмее. И Софя Александровна няма да клевети, ще се уплаши. Обзе я лудешка храброст и безгрижие — само да опита, нека!
— Така ли? — подигравателно се усмихна тя. — Ще ме застреляш, значи? Ясно, затова ме попита дали сестра ми знае при кого съм тръгнала. Знае, знае, че при тебе, тъй че стреляй, ще увиснеш на бесилката, има кой да се погрижи. Страхливец! — Гласът й се надигаше до крясък. — Стреляй, страхливецо, страхливецо, стреляй!
Пердетата по прозорците се раздвижиха, хората се взираха в мрака…
Варя продължаваше да вика:
— Хайде, стреляй де, защо не стреляш, страхливецо, животно!
— Ей, какво става там? — чу се от един прозорец силен мъжки глас.
По уличката започнаха да спират минувачи.
— Недей крещя, психопатко. Каквото и да правиш, няма да се изплъзнеш от ръцете ми.
Обърна се и бързо се отдалечи.
— Вече смятах да те търся — каза Нина, когато Варя се прибра. — Какво стана, ако не е тайна?
Варя се засмя.
— Нищо особено, заканваше се да ме застреля.
— Ха, и тая си я биваше?! — възмути се Нина. — Той да не е забравил къде живее?!
— Просто е глупак, нищожество.
На другия ден след работа Варя се отби у Софя Александровна. Тя седеше до масата и пишеше, сигурно писмо на Саша.
— Е, Софя Александровна, разкажете как мина?
Софя Александровна остави настрана перодръжката, свали си очилата.
— Казах му да си върви. Той се опита да спори, после си тръгна.
— Не, разкажете ми по-подробно, моля ви.
— Казах му, че бях забранила да носи вкъщи пушки, а той продължава да носи, че съм те смъмрила и ти си отишла у сестра си, затова го моля да си върви, още повече че съседите са против вратата да не се обезопасява с верижката. Той започна да ме нагрубява, да се заканва, да дрънка разни глупости, че съм спекулирала с тази стая…
— Негодник!
— Заявих му, че още днес ще окача верижката и никой няма да му отвори, а ако тропа, ще извикаме милицията, ще заявим, че спекулира с пушки, че е човек без определена професия, всички съседи са против него, че и участъковият се е интересувал от него. Той пак започна да ме заплашва, а аз му казах: „Синът ми е арестуван и заточен, вече знам пътя и до прокурора, и до следователя, и до адвоката, с нищо не можете да ме уплашите, по-добре помислете за себе си и ако утре сутринта не напуснете, после не се сърдете на мен, пред нищо няма да се спра.“ И така си излязох. А на сутринта той си изнесе багажа, своя.
— Как така своя? Ами моите дрехи?
— Твоите ги остави.
— За да има повод да дойде да ги вземе.
— Може би се надява да се сдобрите?
— Няма да го дочака.
— А едно нещо изобщо не очаквах — каза Софя Александровна, — че ще ми върне ключовете, мислех, че ще трябва да сменяме бравите.
— Предвидлив е — позасмя се Варя. — Ако в апартамента стане кражба, заподозрени ще бъдат онези, които са имали ключове, затова ви ги е върнал.
— Възможно е — съгласи се Софя Александровна.
— А за дрехите не се безпокойте, ще ги взема вкъщи и ако дойде за тях или се обади по телефона, кажете му: Варя си ги взе, говорете с нея.
— Правилно, дрехите са твои, носи си ги.
— Ще видим — отговори неопределено Варя, твърдо решила още утре да предаде дрехите чрез Льовочка.
Тя нежно прегърна Софя Александровна.
— Толкова съм виновна пред вас, заради мене изтърпяхте какво ли не.
— Какво говориш, детето ми, забрави това, не се страхувай от него, такива са силни само със слабите, храбри са само с плахите.
— Знам това — позасмя се Варя, — снощи ме извика навън, заканваше се да ме убие.
— Така ли?
— Да, да, аз му се надсмях и си отидох.
— Браво, точно така с него!
Самата Варя беше доволна от себе си, чувствуваше своята сила, своята независимост. Да, да, най-сетне независимост! Не се подчини на чуждата воля, успя да прекрачи всичката тази кал, какво, че бе стъпила накриво, какво, че бе сгрешила, нали в края на краищата човек се учи от грешките си. По цял свят хората се борят за къшей хляб, за място под слънцето, навсякъде се приспособяват към обстоятелствата, важното е да останеш човек, да не позволиш на никого да тъпче достойнството ти. Тя постигна това и може да бъде горда.