— Да, другарю Сталин, това вече няма да се повтори.
На другия ден следобед Товстуха докладва, че лекарят е готов.
— Нека дойде.
Липман дойде, виновно усмихнат, поздрави отвори куфарчето си. Като се разхождаше из кабинета и наблюдаваше какво прави лекарят, Сталин каза:
— Мислихте ли върху вчерашния ни разговор?
— Да, разбира се, Йосиф Висарионович.
— Разговарях по този повод с другаря Товстуха, излезе, че той ви е принудил да ме излъжете.
Липман сложи ръка на сърцето си.
— Другарю Сталин, не сме искали да ви лъжем! Другарят Товстуха ме помоли да не ви безпокоя, да не ви огорчавам с такова дребно усложнение. Пази боже, как ще ви лъжем!
— Да не ме безпокоите, да не ме огорчавате — я стига, да не сме деца, ние сме възрастни хора.
Сталин седна в креслото, отметна глава назад, Липман изплакна новата протеза в чашата, отръска капките, е меко движение, внимателно я постави на мястото. Протезата беше със златна дъгичка.
После започна обичайната процедура по напасването на протезата с молив, с артикулационна хартийка… Стиснете зъбите. Разтъркайте зъбите… Впрочем тя продължи кратко време, протезата стоеше добре.
— Май че всичко е наред — каза Сталин.
На тръгване Липман го помоли да не сваля протезата до утре, а ако му пречи, да го извика.
Не се наложи да го вика, протезата стоеше добре, Сталин беше доволен и когато Липман дойде след два дена, му каза:
— Протезата е много удобна, никъде не ме убива, не ме безпокои. Имам чувството, че я нося отдавна.
Все пак Липман го помоли да седне, свали протезата, огледа венеца, после пак я сложи.
— Да — потвърди, — май е станала добре.
— Виждате ли — каза Сталин, — а вие бяхте против златото.
Липман мълчеше, после, като се поколеба малко, каза:
— Другарю Сталин, щом сте доволен от работата ми, искам да се обърна към вас с малка молба.
— Добре — навъси се Сталин, не обичаше така направо да му отправят молби. За това си има определен ред има си хора, те подготвят въпроса, знаят кои молби трябва да му се докладват и кои не. Нескромно е да се обръщат с молби лично към него.
Молбата се оказа неочаквана.
Липман извади от куфарчето си малък пакет, разви го, там имаше плакова протеза.
— Другарю Сталин, моля ви да поносите тази протеза само един ден. Вижте коя ви е по-удобна и сам решете.
Сталин изумено вдигна вежди. Та нали ясно му бе казал, че предпочита златна, дори бе ударил с юмрук по масата, та лекарят бе загубил ума и дума. И ето че сега упорито настоява. Де да го знаеш, може и да е прав.
— Добре — неохотно се съгласи Сталин.
Лимпан смени протезите. Процедурата по напасването, както и първия път, мина бързо. Май че стана добре.
— Утре, ако обичате, ме извикайте — каза Липман — и ми кажете коя ви е по-удобна. Която е по-удобна, нея ще оставим.
На другия ден предиобед Сталин извика Липман.
— Трябва самокритично да призная, че излязохте прав. С тази протеза ми е по-леко и удобно, но нали тя може да се счупи. Направете ми една резервна.
Лимпан грейна в усмивка.
— Разбира се, и десет, ако искате.
— Закусихте ли?
— Да, разбира се.
— Е, нищо, ще хапнете още веднъж с мен.
Той го заведе в съседната стая, на масата имаше вина и студени закуски.
— Водка и коняк нямам, не пия, и другите не съветвам. Виж, виното е съвсем друго нещо. Какво предпочитате?
— Не разбирам от вина — смути се Липман.
— А трябва — каза Сталин, — човек трябва да разбира от вина. Кафе изобщо не пия, пия чай, но рядко. Предпочитам виното. Две-три чашки вино хем ободряват, хем не размътват главата.
Той наля вино в две малки, почти ликьорени чашки.
— За протезата, която направихте, да живее дълго. Хапнете си.
Липман си взе сандвич с пастет.
— Искате ли още малко да си починете в Сочи? — попита Сталин.
— Тук е прекрасно, но трябва да се прибирам в Москва, на работа съм, ако, разбира се, не съм ви нужен вече.
— Ще кажа на вашето началство, че съм ви задържал. Живейте, къпете се, пишете книгата си.
— В Москва ме чакат пациентите ми. Започнал съм лечението на някои, свалил съм им протезите, извадил съм им зъби, стоят с отворени уста и ме чакат. Какво да се прави?
— Така е — съгласи се Сталин, — кога искате да летите?
— Колкото може по-скоро. Добре би било утре.
Сталин отвори вратата към кабинета, извика Товстуха.
— Утре изпратете доктора със самолет за Москва, снабдете го с всичко необходимо — той посочи бутилките, — ей с това вино например…
Излезе някъде и се върна с голям панер, пълен с грозде, подаде го на Липман.
— Ще го занесете ли до Москва? Ако ви тежи, ще ви помогнат. — Той се обърна към Товстуха: — В Москва нека го посрещнат, да го закарат до вкъщи. Довиждане, докторе! Бъдете здрав!