Да погледне ли дневника? Да прочете ли какво пише за него, веднъж завинаги да се убеди какво представлява тя в действителност? Но направи ли това, ще престъпи границата, разделяща почтения човек от непочтения. Впрочем късно е, прекалено дълго се колеба… Чу стъпките й на двора, после как си изтрива краката в пруста. Тя влезе и му се усмихна.
— Отдавна ли ме чакаш?
Вместо отговор той й посочи дневника.
— Какво е това?
Тя усети гнева в гласа му, разбра, че е отварял дневника, смути се, после погледна Саша с ясни, открити очи.
— Това е моят дневник.
— Защо водиш дневник?
Тя не отговори веднага.
— Обидило ли те е нещо в него?
— Не чета чужди дневници. Но… Очевидно пишеш нещо и за мен?
— Да, пиша.
Погледна я, после попита:
— Защо си тук, Зида?
Тя наведе глава, замълча, не отговори.
— Питам те: какъв вятър те е довял тук?!
Тя прошепна:
— Никога няма да ти кажа.
— Твоя си работа, но аз трябва да зная какво пишеш за мен.
Тя му подаде тетрадката.
— Чети.
— Няма да чета дневника ти. Но те моля да откъснеш от него всички страници, в които пише за мен, и да ги изгориш ето в тази печка. И повече нищо да не пишеш за мен. Вече съм ти обяснявал положението си, жалко, че нищо не си разбрала.
Тя замислено прелисти дневника, подгъна няколко страници, подаде тетрадката на Саша.
— Това е за тебе, прочети го.
— Казах ти ясно и разбрано: няма да чета. Откъсни ги и ги изгори.
Разбираше колко жестоко е да настоява. Но друг изход нямаше! Постъпката на Соловейчик би струвала скъпо на хората, които и без това бяха нещастни. Не искаше някой да пострада заради нейното лекомислие.
Зида отиде до печката, приклекна, отвори чугунената вратичка, откъсна от дневника една страница, хвърли й един поглед, смачка я и я пусна в огъня. Прочете, смачка и запрати в огъня втора, после трета, четвърта… Седеше на колене пред печката, с гръб към Саша, късаше страници от тетрадката, смачкваше ги и ги хвърляше в огъня, вече без да ги чете, явно последните страници от дневника всичките бяха за Саша, а може вече да й беше безразлично, късаше всичко наред.
— Горещо е — каза изведнъж.
Едва сега той забеляза, че не я е оставил да се съблече, беше с кожух, валенки, шал, както беше влязла от студа.
Сега я съжаляваше, яд го беше на себе си. Отвратително, ужасно! Той не можеше да дочака кога най-сетне ще свърши това мъчение, измислено от него.
Зида стана, сложи на масата остатъците от тетрадката, усмихна се през сълзи.
— Това беше!
Саша излезе от къщата. Ужасно, всичко е ужасно! Гадно! Но не можеше да постъпи другояче. Сега живее по други закони. Може би Зида ще разбере това и ще си останат приятели.
Отби се в магазинчето на Федя и го попита за квартира. Добави, че наемателката е с шестгодишно дете, шие хубаво и хазайката трябва да има шевна машина.
— Защо не я пратим при Лариска? — предложи Федя. — Живее сама. И машина има. Обича нови дрешки, не умее да шие, ето й шивачка вкъщи. Може и на Маруска да ушие нещо.
— Ами Лариска ще се съгласи ли?
— Като й кажа, ще се съгласи.
Уговорката стана. Саша пренесе куфарите на Лариса Григориевна у Лариска, прегледа шевната машина, смаза я. Машината беше стара, но добра марка, „Сингер“.
— Желая ви успех — каза Саша, — ако ви потрябва нещо, викайте ме…
Интересуваха го подробностите около бягството на Соловейчик. Но Лариса Григориевна нищо не му разказа и Саша сметна, че е неудобно да пита.
Когато разбра, че Саша е настанил Лидия Григориевна у Лариска, Всеволод Сергеевич с обичайната си усмивка каза:
— Съдружие на блудница със стара мома. Но тя е с дете, та няма къде да се дява. Между другото знаете ли какъв е този Тарасик?
— Каза, че й е внук, но не ми се вярва.
— Той е син на умрели тук спецзаселници или официално — кулаци.
Саша се учуди.
— Взела е детето да го гледа? Мъжествена постъпка.
Всеволод Сергеевич поклати глава.
— Или опит да намери цел в живота, да се вкопчи в нещо, каквото и да е то.
— От каквото и да е продиктувана постъпката й — каза Саша, — тя е благородна и човечна. Лично у мен тази постъпка поражда надежда, че дори в тези страшни условия се утвърждават висшите човешки ценности. Състраданието е една от тях.
— Мисля си за метаморфозите на нашата действителност — на свой ред каза Всеволод Сергеевич, — не е изключено навремето Лидия Григориевна да е разкулачила родителите на Тарасик и да ги е затопила в Сибир. А сега тя самата е в Сибир и отглежда сина им, понася заради него мъки и лишения. Този факт не подкрепя ли тезата за изкуплението?