— Благодаря ти, Саша… Благодаря ти, че така си мислил за мене. Стига, я сядай!
Той бързо се отдалечи от Саша, отвори вратата, нареди на адютанта:
— Дай ни две капки с мезе и чай.
— Максим — пак подзе Саша.
— Стига! — прекъсна го Максим Иванович. — Аз съм старши тук — и по длъжност, и по чин.
Така си представям срещата на моите двама герои. Но дали тази сцена ще остане такава и в бъдеще, на знам. Героите на един роман имат свойството да заживяват собствен живот, на автора остава само да го записва. Не знам също дали ще успея да допиша следващия си роман. Но ако съдбата ми подари още няколко години, надявам се да изведа повествованието си до 1956 година, до Двайсетия конгрес, когато бяха върнати на живота хиляди абсолютно невинни хора и честните имена на онези, които вече не можеха да бъдат върнати на живота.