— Болен е.
— Болен… А къде е директорката на института?
Баулин сви рамене.
— Не дойде.
— Бива си я тая организация — кисело се подсмихна Столпер, — не случайно ви разиграват, както си искат. Ей го, и другарят Малов се размеква, раздава хвалебствени характеристики. Ти знаеше ли, Малов, за какво, е нужна на Панкратов характеристиката?
Малов се надигна от мястото си — висок, широк, прегърбен, борец, облечен в сако. Той седеше до стената, почти до Саша, но Саша го забеляза едва сега.
— Знаех.
— Той разказа ли ти за какво е изключен?
— Разказа.
— Така ли ти разказа, както чу всичко тук?
— Точно така.
— И след всичко това ти му даде характеристиката?
— Да, след всичко това му я дадох.
— Как да разбираме постъпката ви, другарю Малов?
— Аз писах какво е било преди четири години.
— А може би той и тогава е мамил партията?
— Тогава той не мамеше партията, а мъкнеше на гръб боя.
— Каква боя?
— Ами такава — Малов посочи масата, — с каквато боядисват вашето сукно.
— Какво искаш да кажеш с това „вашето“? — пламна Столпер.
— Ами че с него е покрита масата ви.
— И какво следва от всичко това?
— Младеж, комсомолец, работеше, строеше завода. Какво трябваше да напиша? Както си беше, това написах.
— Било е едно, станало е друго — каза Столпер примирително, бащински, — ако Панкратов се беше обърнал само към тебе — то е едно, а когато един човек хуква от народен комисар при народен комисар, използува роднинските си връзки, е съвсем друго. Ей това не сте взели предвид, другарю Малов. Може и да не съм го взел предвид — упорито възрази Малов, — но аз съм виждал момчето в работата. И ми е трудно да повярвам, че е враг на партията.
— И по-стабилни хора са ставали врагове на партията — каза Столпер. — Да чуем Панкратов…
Саша стана. Изключват го, това е ясно. Всичко, което се каза тук, беше нелепо, но колкото повече се проточва делото, с толкова повече обвинения се обкичва и той по никакъв начин не ще може да се измъкне от този омагьосан кръг. Не ще успее да ги разубеди. Нелепите епиграми, инцидентът с Азизян, Криворучко — ето ги фактите. Действува една неумолима сила. И все пак трябва да се защитава.
— Колкото до Криворучко — каза Саша, — на заседанието на бюрото аз разказах случая с лопатите.
— Какви лопати? — прекъсна го Столпер.
— За лопатите на строежа, склададжията го нямаше…
— Не ни баламосвайте! — кипна Столпер. — Отговаряйте: защо защитавахте Криворучко?
— Не съм го защитавал. Казах само, че наистина нямаше строителни материали.
— Значи не само лопати, не е имало и материали — позасмя се Столпер, — тъй да бяхте казали. Добре, продължавайте — добави той уморено, подчертавайки, че е безполезно да се задават въпроси на Саша — шикалкави.
— Аз не познавах Криворучко, никога в живота си не съм разговарял с него.
Столпер поклати глава, примлясна, но нищо не каза.
— А за преподавателя по счетоводна отчетност, той водеше занятията повърхностно.
— Марксизмът според вас значи нещо повърхностно? — Столпер гледаше Саша от упор.
— Не, но…
— Млъкнете, Панкратов, стига! — Столпер стана, подръпна гимнастьорката си, тя му висеше като торба, както виси военната униформа на цивилен човек с тесни гърди и рамене. — Изслушахме ви. Не желаете да се разоръжите пред партията, и тук се опитвате да ни мамите. Свободен сте, вървете!
8.
На Нова година се събраха у Нина Иванова. Украшението на масата беше гъската със зеле, опечена от Варя, кой знае откъде се беше научила. И трябваше да се веселят до сутринта — нощем превозните средства не вървяха. А на сутринта — право на работа, първи януари беше обикновен работен ден.
В единствения фотьойл, преметнала крак връз крак, пушейки цигара, седеше Вика Марасевич, сестрата на Вадим. Дебелото лениво момиче, от онези, дето вечно питат „какво да правя?“, докато другите работят, бе се превърнало във висока, светлокоса, надменна госпожица. Такива мадами можеш да срещнеш в събота вечер в „Метропол“, а в неделя следобед — в „Национал“. Точно преди Нова година се скарала с приятеля си, затова се озовала тук — и го демонстрираше с целия си скучаещ вид.
Юра Шарок се опита да я развесели, започна да я ухажва, уж за да скрие отношенията си с Лена. Подобно поведение изглеждаше странно. Връзката им отдавна вече не беше тайна за никого, освен за Вадим Марасевич. Вадим още не познаваше жените и през ум не му минаваше, че между тях може да съществуват отношения, каквито самият той не бе изпитвал и които според него коренно преобразяват човека. У Лена той не бе забелязал такива промени.