Слабичка, изящна, най-младата от тях, тя мълчеше от страх да не изтърси някоя глупост. Серафим правеше плахи опити да я заговори. Смущението му развеселяваше Саша, той също се обърна към нея, като опита да включи в разговора и Серафим. Варя отговори на драго сърце, извърна се към Саша и той видя отблизо нейните малайски очи, нежното й лице.
Затрополяха столове, изместиха масата и всички станаха да танцуват. „Ах, очите черни ме плениха, не мога никога да ги забравя аз“ — пееше гласът от грамофона. Юра танцуваше с Вика, Вадим с Лена, Варя със Серафим. После към тях се присъединиха Макс и Нина.
Когато сменяха плочата, Саша каза:
— Момчета, дайте и на мен да потанцувам.
Покани Варя, почувствува гъвкавата й фигурка, леката й стъпка, радостта й. И разбра: всичко, което дразнеше Нина — пудрата, парфюмите, тунелът, момчетиите — не е нещо страшно, просто е жадно любопитство на малка женичка, навлизаща в живота, в прекрасния свят, млад и светъл свят, от който сега болезнено го изтръгваха.
Кавгата избухна неочаквано. Юра и Вика излязоха в антрето и това вече вбеси Нина.
— Нали ви помолих да не вдигате шум. Имам съ-се-ди! — с пламнало от гняв лице каза тя. — Ама вие вземате ли от дума! Защо трябва да се свирате в антрето, като че тук мястото ви е малко.
— Е, стига де, какво толкова — усмихната възрази Лена. Беше й неудобно: Нина подчерта и без това обидното поведение на Юра.
— Не се ядосвай — добродушно я посъветва Макс.
— Просто ме смайват с тяхното нахалство — все така нервирано продължи Нина. — Те ще си идат, а аз трябва да живея с тези хора.
— Хайде стига — каза Саша. Юра и Вика бяха неприятни и на него, но не искаше да става скандал.
Вадим се опита да обърне всичко на шега:
— Сестра ми рядко намира пътя до тоалетната.
Всички познаваха тези избухвания на сериозната Нина, те минаваха така бързо, както и пламваха. Пък и беше настъпил онзи преломен час от новогодишната нощ, когато всички вече са уморени, сънливи и се дразнят от дреболии.
Юра седна до Лена, сложи ръка на рамото й и студено каза:
— Поредната истерия на старата мома.
Юра изрече това спокойно, обмислено, с ръка върху рамото на Лена, сякаш подчертавайки, че техните отношения засягат само тях двамата. Не бяха моментно изтръгнали се думи.
— Мери си приказките, Шарок! — Саша го загледа изпод вежди. Сега имаше повод да си разчистят сметките. Именно майката на Юра бе казала на неговата, че е изключен от института, само и само първа да съобщи новината. Саша почувствува в това проява на недоброжелателност от страна на Юрка.
— Всички сме си пийнали… — примиряващо подзе Вадим.
— Аз отдавна знам какво си ти — продължи Саша. — Искаш и другите ли да зарадваш с това откритие?
Юра пребледня.
— Какво знаеш? Какво, кажи де!
— Не му е тук мястото и времето и не е интересно на всички!
— А откъде накъде ти ще избираш времето и мястото? Откъде накъде ти ще диктуваш? Все много нависоко хвърчиш. Ама ей го, че падна.
— Млъкни! — каза Макс.
— Непозволен удар — промърмори Вадим.
— Това засяга само мен — спокойно отговори Саша — и ни най-малко теб и твоите роднини. Моето мнение за тебе ли? Ти си дребен егоист и себелюбец. С това моята страна приключва дискусията.
— А ти си гол крал — отвърна Юра, — генерал без армия. С това и моята страна приключва дискусията. — Той стана. — Тръгваме, Лена!
— Лена! — извика я Саша.
— Какво? — Лена се обърна, с дружелюбната си усмивка опита да заглади конфликта.
— Не можа ли да си намериш по-голямо леке?
Лена пламна и побягна от стаята. Юра поспря на вратата, погледна Саша и излезе след нея.
— Не биваше така — примирително подхвърли Макс.
— Не обичам подлеците — мрачно отговори Саша.
Но му стана още по-тъжно. Не можа да се въздържи и развали новогодишната нощ.
9.
По-добре майка му да плачеше. Тя се вцепени, онемя, не питаше за подробностите. Със Саша се бе случила катастрофа — това беше важното.
Неподвижният й поглед разкъсваше сърцето на Саша. Вечер тя четеше, без да вижда буквите, машинално обръщаше страниците, денем и нощем мислеше само за едно: до Саша няма мъж, тя не можа да запази семейството, нещастният им живот го травмира още от дете.
Павел Николаевич съобщи, че ще дойде веднага щом се освободи, след около месец и половина. Софя Александровна познаваше мъжа си — той разчиташе през този месец и половина всичко да се уреди без него. Питаше: „Нима Марк нищо не може да направи?“ Вечният му упрек към нейните роднини! Тя писа на Марк. Той отговори, че скоро ще пристигне за конгреса и се надява да помогне. Тези писма не я успокоиха, Саша беше все така беззащитен.