Софя Александровна започна да излиза задълго от къщи. Саша гледаше как тя минава през двора — дребничка, пълна, с побелели коси, самотна. Сам стопляше яденето за обед, понякога нямаше какво да стопли. Къде се губеше тя? Търсеше я по телефона у сестрите й — не беше ходила у тях. Дали обикаля учрежденията, ходатайствува за него, търси влиятелни познати? Но тя нямаше такива познати, той много добре познаваше всички.
— Къде беше, къде се губиш?
Не отговаряше или нещо измисляше — никъде, разхождала се по Арбат, седяла на двора.
Саша също се разхождаше по Арбат, из познатите му от детинство улички, покрай старите богаташки къщи с колоните, гипсовите орнаменти, яркозелените покриви, с белите измазани фасади. На „Кривоарбатский 1“ на мястото на училищната площадка сега бе вдигнал къща архитектът Мелников, странно кръгло здание. В училището прозорците на мазите с басмените перденца все така светеха — както и преди, там живееше обслужващият персонал.
Саша си спомни как като отряден ръководител ходи с пионерите си на лагер в Рубльово. „На лагер тръгваме в Рубльово, за нас е всичко там готово, и кухня има, и легла, натам поели сме сега.“ Тогава стягаше дисциплината с желязна ръка, пионерите му имаха страха, не можеше да излезе наглава само с Костя Шабрин, сина на училищния дърводелец, палаво и непослушно хлапе. След поредната му беля Саша реши да го върне вкъщи.
Училищната готвачка тогава му каза:
— Не го връщай, Саша, баща му ще го убие.
Как тъй ще го убие? Никой няма право да убива. На Саша му беше жал за Костя, децата го молеха да отмени нареждането си, но това би означавало да подрони авторитета си.
Върнаха се от лагера, започнаха училище. Бащата на Костя нищо не каза на Саша, само веднъж се спря в коридора и го изгледа втренчено и продължително. Саша запомни за цял живот този поглед. Наистина колко жестоко и глупаво постъпи тогава. Интересите на колектива изискваха да има дисциплина, именно заради нея пожертвува той малкия Костя. Смяташе, че такова наказание ще бъде полезно за самия Костя. Помисли ли тогава как Костя ще застане пред баща си?
От малката уличка „Плотников“ той завиваше по „Могилцевский“, после по „Мьортвий“. Тук в голямата къща срещу датското посолство се намираше навремето Хамовническият районен комитет на комсомола, тук преди осем години го приеха комсомолец. Тогава носеше кожена куртка, презираше контетата, никога нищо не му се свидеше, освен книгите, пък и тях, щом ги прочетеше, ги подаряваше на библиотеката, дори се опита да създаде училищна комуна — въображението го повличаше в какви ли не посоки.
Защо това се случи именно с него? Дали не трябваше да се съгласи с мнението на мнозинството? Но Баулин, Лозгачов, Столпер все още не са мнозинството. Да пише на Сталин? Сталин разбира, че на страната са нужни специалисти, а не недоучени хлапаци, презира дърдорковците, а Азизян е дърдорко, Сталин не обича кариеристите, а Лозгачов е кариерист, мрази деспотите, а Баулин е деспот. Със своето чувство за хумор Сталин би оценил правилно тези невинни епиграми. Но е нескромно да се обръща към Сталин по личен въпрос.
Веднъж на връщане към къщи Саша видя майка си. Тя стоеше пред тунела към двора, чакаше някого.
Когато стигнаха заедно до техния вход, каза:
— Ти върви, аз ще се разходя още малко.
— Ще измръзнеш.
— Ще се разходя още малко — повтори тя и върху лицето й се изписа упоритият заешки израз, който по-рано бе предвестник на скандал и скарване с баща му.
Друг път Саша я видя на Арбат. Тя бавно мина покрай тунела към техния двор, спря пред часовникарска работилница, престори се, че разглежда изложените на витрината часовници, върна се обратно, като пак се взираше в отдалечения край на улицата, стигна до аптеката, спря се, върна се обратно. Причаква, следи някого, както следеше баща му, когато мислеше, че той се среща с тяхната съседка Милица Петровна. Но баща му го няма, няма ги предполагаемите любовници, вече няма ревност, а тя отново е във властта на някаква натрапчива идея, гледа в една точка със същия напрегнат, упорит израз на лицето. После пресече улицата, както винаги с ниско наведена глава, без да се оглежда, в страха си да погледне напиращите към нея коли. Шофьорите рязко удряха спирачки, подаваха глави от кабините, псуваха, а тя, без да се оглежда и извръща, без да вдигне глава, бързаше да стигне до спасителния тротоар.
Попита я:
— Кого причакваш?
Тя се притесни, страхуваше се да каже нещо, на което Саша няма да повярва.
— Какво криеш от мен?
Тя го погледна с широко отворени от страх очи.