Някакъв мъж се обади по телефона, търсеше Сергей Сергеевич, тя му каза, че тук не живее никакъв Сергей Сергеевич. След пет минути пак търсиха Сергей Сергеевич, но вече с друг глас. После телефонът пак звънна, но никой не се обади, тя чу в слушалката нечие дишане. Няколко пъти търсиха по телефона тяхната съседка Галя, по-рано не я търсеха толкова често. Галя говореше със заобикалки, двусмислено и когато затваряше, свеждаше очи и бързо си отиваше в стаята.
Милица Петровна, от която навремето бе ревнувала мъжа си и с която сега пак се бе сприятелила, обеща да помогне. На младини Милица бе имала влиятелни поклонници, а сега никого нямаше, на всички бе омръзнала. Но виж, Маргарита Артьомовна, старата арменка, с която често седяха заедно на пейката, спокойна, мъдра, сериозна жена, каза, че Саша трябва временно да напусне Москва, дори предложи той да замине при нейни роднини в Нахичеван.
Софя Александровна се вкопчи в тази мисъл. Не посмя сама да я сподели със Саша и помоли съседа Михаил Юриевич. Подобен съвет трябваше да излезе от мъж.
Михаил Юриевич, самотен ерген, интелигентен човек с пенсне, колекционираше книги и гравюри. Стаята му, претъпкана с албуми, папки, старинни мебели, беше навеки просмукана от прахта на дебелите томове, от миризми на боя, лепило и туш. Обикновено той показваше придобивките си на Саша — обичаше да си поприказва с него. Този ден се похвали с „Ад“ на Данте с илюстрациите на Доре. Вихрушка от хора се носеше из преизподнята, мъже, жени, деца, глави, ръце, нозе, вечният огън на желания, страсти, изгарящи човечеството.
Освен Данте, Михаил Юриевич бе намерил издадения от Академията „Князът“ на Макиавели.
— Знам я тази книга — каза Саша, — разсъжденията за властта са наивни, нямат нищо общо с научните разбирания за нейната природа.
— Възможно е — уклончиво отговори Михаил Юриевич, — но във всяка епоха е полезно да се изучава историята на добрите и злите начала, добрите начала не бива да се погазват нито в името на голямото, нито в името на малкото. Извинете, Саша, че се намесвам, майка ви ми разказа вашите перипетии, обещайте ми само да не й се карате за това. Нали знаете, покритото мляко котки го не лочат. Защо не заминете при баща си или при вуйчо си?
— Да замина? — учуди се Саша. — Не виждам причини. Въпросът ми не може да се разглежда без мене. Мама се самонавива. Обикновена история, има много такива за съжаление. Искали да ме арестуват?! Изключено. Но дори да допуснем тази възможност, със същия успех могат да ме арестуват при татко или при вуйчо. В нелегалност ли да мина?
Той се засмя. Той, Саша Панкратов, да се крие от своите.
— Безусловно страховете на София Александровна са преувеличени — съгласи се Михаил Юриевич. — Но едно политическо дело има такава страна: с всяко обжалване въвличате в проблема все повече хора, инстанции, делото се разраства като лавина.
Саша изненадано погледна Михаил Юриевич. Този безпартиен, незанимаващ се с политика човек имаше точни съждения.
— Аз вярвам в партията — каза Саша — и нямам намерения да бягам от нея.
10.
Саша пристигна на Стария площад сутринта. На мястото на Китайгородската стена зееха мъртви ровове, под снега лежаха купчини древни тухли. Саша влезе в голямото удобно сиво здание — „Централна контролна комисия“, във вестибюла намери по указателя номера на кабинета на Солц и се качи на втория етаж.
В дългия коридор покрай стените бяха насядали мълчаливи хора, очакващи реда си. От кабинета на Солц излезе младеж с костюм от фино сукно, с бяла риза и вратовръзка. Саша сметна, че този човек е посетител и като видя, че никой от чакащите не става, отвори вратата.
В големия кабинет имаше две бюра: малко до вратата, секретарското, и огромно в дъното на кабинета, зад него седеше Солц — пълен, с чорлави бели коси, къс врат, месест нос и заешка устна, приличаше на прочутия шахматист Емануил Ласкер. До Солц бе застанал човек със заоблена фигура и безлична чиновническа физиономия, подаваше му документи за подпис.
Щом видя, че Солц е зает, Саша приседна на един стол до вратата. Солц го погледна, но беше силно късоглед и не видя кой точно бе влязъл, знаеше, че никой не може да влезе без разрешение, а щом бе влязъл и седнал, значи секретарят го бе пуснал и сигурно имаше защо. Чиновникът му подаваше документите. А тези документи бяха присъди по делата на партийни членове. Саша разбра това от кратките коментари на чиновника, който съобщаваше името на осъдения, партийния му стаж, члена от наказателния кодекс и размера на присъдата. Членовете, които той споменаваше, нищо не говореха на Саша. Солц подписваше документите мълчаливо, навъсено, долната му устна бе увиснала, лицето — изнурено и недоволно, сякаш той мислеше за съвсем друго, още по-неприятно от самите присъди, въз основа на които осъдените биваха изключвани от партията.