Саша се досети, че е попаднал тук случайно, не навреме, няма право да присъствува, но не можеше да стане и да излезе. Ако излезе, не се знае кога пак ще влезе тук и дали изобщо ще влезе. Едва сега схвана, че хората в коридора очакват да ги приемат и сигурно чакат от месец.
Солц избухна неочаквано — бялата му глава се затресе, пръстите неспокойно засноваха по бюрото.
— Осем години за четирийсет метра кабел!
— Член двайсет и шести, точка „б“.
— Член, та член… За четирийсет метра кабел осем години!
Чиновникът се наведе към документите, прегледа небрежно текста. Физиономията му пак стана равнодушна. Материалът бе оформен правилно. И колкото и да викаше, Солц нямаше право да отмени присъдата.
Солц също знаеше, че няма право да отмени присъдата, осъденият трябва да бъде изключен от партията и той трябва да потвърди това изключване, а да излива яда си върху чиновника, е безсмислено.
Погледът му отново се спря върху Саша. Този седнал до вратата човек също го дразнеше: Кой е той? Защо е тук?…
В този момент в кабинета се върна секретарят, младежът със синия костюм от фино сукно, когото Саша бе взел за посетител. Беше опитен секретар, дълги години бе работил със Солц и веднага схвана: Солц е вбесен от някаква присъда, присъствието на външен човек в кабинета го дразни, а това момче е попаднало в кабинета поради негово недоглеждане, когато той отиде до бюфета да си купи цигари.
Солц насочи треперещия си пръст към Саша и попита:
— Какво иска другарят?
В бързия поглед на секретаря Саша прочете: „Казвай какво искаш, не се мотай!“ Саша стана.
— Изключиха ме от института…
— Какъв е пък сега тоя институт — закрещя Солц. — Отде накъде някакъв институт?! Защо всички идват при мен?
— От транспортния — каза Саша.
— Другарят е от транспортния институт — каза делово секретарят, — студент, изключили са го.
И полугласно добави:
— Иди при него.
— Изключиха ме от института за един стенвестник и за един конфликт на лекция по счетоводство — каза Саша и се приближи до бюрото на Солц.
— Какъв стенвестник, какво счетоводство?! Какви ми ги приказвате?!
— Всичко бе квалифицирано като политическа диверсия.
Солц бе вперил очи в Саша, явно не разбираше какво изобщо става тук, защо този човек е влязъл в кабинета, слуша съдебните решения, разправя за някакъв стенвестник, за някакво счетоводство…
Чиновникът се поусмихна едва-едва, снизходително, от висотата на своята служебна самоувереност — на, ето какво става, когато хората пренебрегват установения ред за водене и оформяне на делата. Именно защото Солц не разбира този ред, някои довтасват направо при него, прескачайки куп инстанции.
Тази снизходителна усмивчица не убягна от вниманието на Солц. Като гледаше Саша изпод вежди, той неочаквано спокойно каза:
— Извикайте всички.
Саша не помръдна от мястото си.
— Какво стоите! — развика се Солц. — Вървете!
Саша отстъпи заднишком. Секретарят със знаци му обясни да отиде при него.
— Кого да извикаме? — полугласно попита той и сложи пред себе си лист с отпечатаните думи: „Партийна колегия на ЦКК на ВКП (б)“.
И едва тогава Саша схвана, че Солц вика всички, които имат връзка с неговото дело. За пръв път през тези месеци сърцето му трепна и на гърлото му заседна буца.
Секретарят го загледа очаквателно.
— Баулин, секретар на партийното бюро — започна Саша.
— Без длъжностите, без длъжностите — заприпира го секретарят, записвайки имената на листа.
— Глинска, Янсон, Руночкин… Колеги може ли?
— Казвай, не ме бави!
— Полужан, Ковальов, Позднякова — изреждаше Саша, а зад гърба му чиновникът пак загъгна имена и членове.
— Това ли са всички?
— Това са.
— За кога?
— Може ли за утре?
— Ще успееш ли да им съобщиш?
— Ще успея.
— Хуквай.
На вратата Саша се обърна. Солц го гледаше накокошинен.
„Партийната колегия ви моли да се явите на 17 януари т.г. в три часа при другаря Солц.“ И имената на повиканите. Само името на Саша липсваше, никой не го попита за него. Смешно е, но няма значение. Делото е спечелено. Саша не се съмняваше в това. Солц няма нужда от никакви инстанции, от никакви документи, от никакви решения. Извикайте всички! Само като си помислиш: ако не беше влязъл в кабинета, ако секретарят не беше принуден да поправи недоглеждането си, нищо нямаше да излезе. И тази чиновническа усмивчица, която вбеси Солц. А сега стана! Стана!