— Октомврийската революция не е отменяла епиграмите — сурово отвърна Солц.
— Те са поставени под портретите на ударниците — не отстъпваше Баулин.
Сега вече Солц видя кой спори с него.
— По-рано са били забранени само епиграмите за височайши особи… И пак са ги писали.
— Трудът бил „на мода“ — нима това е правилно? — упорствуваше Баулин.
— Трудът, та трудът! — Лицето на Солц се разкриви. — Буржоазните конституции също започват с думи за труда. Важното е какъв е трудът и в името на какво се полага. Какво в тази епиграма говори против труда?
— Вижте сега…
— Виждам, че прекършвате младежки съдби! — Солц посочи с широк жест насядалите пред него младежи. — Виждам как ги тормозите. Именно за тях Илич каза: „Вие ще живеете при комунизма.“ А какъв комунизъм им предлагате вие?! Изхвърлили сте го от института, къде да иде сега? Хамалин ли да стане?
— Той работи именно като хамалин — обади се Янсон.
— Ние сме го изучили, той е наш бъдещ съветски специалист. А вие го изхвърляте на улицата. Защо? Заради епиграмите? Младостта има свои права. И нейното първо право е да се смее.
И отново с тромава галантност се обърна към Глинска.
— На техните години и ние се смеехме. Сега се смеят те, и слава богу! Щом младите се смеят, значи всичко е добре, значи те са с нас. А вие им запушвате устата! Написали си един за друг епиграми… За кого да пишат? За мене ли? Те не ме познават. На кого тогава да се смеят?
— Изключването е утвърдено от Районния комитет — предупреди Баулин.
— Утвърдено, та утвърдено! — Солц поморавя. — Много бързо ги вършите тия работи, гледам!
Глинска, която тук се чувствуваше много по-уверена, отколкото в института, с примирителен тон попита:
— Как да постъпим?
— Ще го възстановите! — мрачно и решително отговори Солц.
11.
Младежите излязоха на улицата.
Руночкин хитро изви очи.
— Трябва да го полеем.
— Аз съм „за“ — радостно се съгласи Надя.
— Ще ходя да свърша една работа — отказа Роза.
— Всъщност и аз трябва да тръгвам — каза тъжният Ковальов.
— Много здраве на Лозгачов — иронично го напъти Руночкин. Двете момчета имаха няколко рубли, Надя също.
— Да отскочим до нас, ще увеличим капиталите — предложи Саша.
Вкъщи той прегърна и целуна майка си.
— Запознай се! Възстановиха ни… Ура! Софя Александровна се разплака.
— И таз добра! — каза Саша.
Тя изтри сълзите си, усмихна се. И въпреки това сърцето й беше изпълнено с тревога.
— Търси те Нина.
— Ще минем да я вземем.
Нина я нямаше вкъщи. В коридора Варя говореше по телефона.
Саша сложи ръка на вилката.
— Обличай се!
— Къде отиваме? — тя любопитно огледа хубавичката Надя.
— Ще гуляем.
Бързо се мръкваше, уличните лампи светнаха. Саша обичаше здрачения зимен, деен Арбат, последното му оживление. Всичко е наред, всичко е на мястото си. Той крачи по Арбат, както е крачил винаги, онова свърши.
На ъгъла на „Афанасиевский“ срещнаха Вадим, той беше облечен с еленово кожухче, с якутски калпак с дълги чак до кръста пухкави уши.
— Покорителю на Арктика! Хайде с нас!
— Ще поливаме нещо май? — веднага се сети Вадим.
— Именно.
— Да идем във „Въженцето“, чудно място — предложи Вадим, поглеждайки Надя.
— Нина ще ни търси тук.
Те слязоха по стръмната стълба в „Арбатски зимник“, нисък, разделен от дебели квадратни колони, и намериха свободна маса в дъното. Миришеше на кухня, на разлята бира, кръчмарските миризми на полуресторант полупивница. Мъждиво светеха грозноватите аплици, окачени косо по ниските извивки на сводовете. На подиума стърчеше контрабас в калъф, на стола беше оставен саксофон — музикантите вече бяха дошли.
Саша подаде през масата менюто.
— Какво ще поръчаме?
— Колко е скъпо — въздъхна Надя.
— По един силаж и по едно земетресение — предложи Руночкин.
— Дошли сме не за салата и за пача — възрази Саша.
— Единственото, заради което хората идват тук, е кафето с ликьор „какао шоа“ — съобщи Вадим със самочувствието на ресторантски лъв.
На съседната маса над синьото пламъче на спиртник бе поставен кафеник и двама изконтени типове посръбваха от мънички чашчици кафе с ликьор.
— Ние сме гладни — каза Саша. — Варя, какво искаш да ядеш?
— Бьоф-строганов.
Поръчаха бутилка водка за момчетата, бутилка вино за момичетата и на всички по един бьоф-строганов.
— По на сметка е да се поръчват различни ястия — обади се Вадим.
— А ето я и Нина — полугласно, сякаш на себе си избъбри Варя, която бе седнала с лице към вратата.