— Сврели сте се чак в ъгъла… — оживено подхвана Нина, приближавайки към масата. — Сашенка, честито! — Тя го целуна. — Щом прочетох бележката ти, всичко разбрах. Пък и не съм се съмнявала — погледът й се спря върху Варя, — и ти си тук, значи…
— И аз съм тук.
— Жалко, че Макс не знае — продължи Нина, докато се настаняваше между Вадим и Руночкин.
Гръмна оркестърът… „Ах, лимончета, вие, лимончета, растете си на Соня на балкончето…“ Келнерите се разтичаха по-бързо по тесните пътечки между масите.
— Солц е човек — каза Руночкин.
— Само че е ужасно нервен — добави Надя.
Дъвчейки месото, Вадим избъбри:
— Саша мина през огъня на страданията. А без страдания…
— Мразя страдалците — прекъсна го Саша.
— Перифразирам Прудон. — Вадим продължаваше да се прави на интересен пред Надя. — След потисниците най-много мразя потиснатите. Но има случаи… Например този…
Той извъртя очи към съседната маса. При контетата вече седеше дама с красиво изпито лице.
— Социално зло — каза Нина.
— А може би — патологично явление — възрази Вадим.
— Нито е патология, нито е социология, ами е обикновена проституция — каза Саша. — Не ме интересува защо си вади хляба по този начин, не желая да се замислям за нейната психика. Ето Нина, Варя, Надя — тях съм готов да ги обичам, уважавам, почитам. Човекът има морал, това го отличава от животното. И неговата жизнена функция не е страданието.
Пригласяйки на оркестъра, Варя тихичко заприпява:
— „Ние те обичахме, нежна и наивна… Искаше да бъде всеки само с теб.“
— Защо толкова обичат уличните песни? — попита Вадим. И сам си отговори: — Мурка умира, горкото момче е забравено, изоставено и никой няма да научи къде е гробът му студен. Човекът страда — ето смисъла на всичко.
— Недей, че ми се гади — прекъсна го Саша.
Вадим обидено изду устни.
— Е де, то бива нетърпимост, ама чак пък толкова.
— Не се обиждай — каза Саша, — не съм искал да те обидя. Но за тебе е абстракция, а мен това ме прегази. Сега да си преброим ресурсите, може пък да ни стигнат за още една бутилка.
Парите щяха да стигнат за още една бутилка за момчетата и за сладолед за момичетата.
— Само да не бързаме — предупреди Вадим, — да си я пием цялата вечер.
— Варя, утре си на училище — напомни Нина.
— Искам да послушам музика.
— Остави я на мира — каза Саша, — нека поседи.
Искаше му се да достави удоволствие на Варя. И самият той беше щастлив. Не беше най-важното, че доказа на всички. Той беше защитил нещо много по-значително, беше запазил вярата на тези младежи. Повече от когато и да било сега го измъчваше мисълта за незащитеността на хората. На негово място Руночкин щеше да зареже всичко и да замине. Надя Позднякова щеше да си поплаче и също да замине. Ако Вадим попаднеше в такава ситуация, веднага щеше да се прекърши.
И само Варя не придаваше особено значение на неговата история. Ако я бяха изключили от училище, тя само щеше да се радва. Сега седи до него в ресторант, тази кръчма за нея е прекрасно място и тези младежи с „чарлстоните“, оркестрантите на подиума, саксофонистът, издул бузи, барабанистът, жонглиращ в забрава с палките — всичко е прекрасно за Варя. Двама пияни вече закачаха мадамата от съседната маса, а контетата се бяха уплашили, не можеха да я защитят. Мадамата псуваше, плачеше, келнерът заплашваше, че ще я изгони.
— Мераклиите тръгнаха на лов — черните очи на Саша се присвиха.
— Не се намесвай — предупреди го Вадим и тутакси се отдръпна, понеже знаеше, че е невъзможно да удържиш Саша.
Саша стана, приведе се и разкърши рамене, приближи до съседната маса, мрачно се усмихна.
— Май ще е по-добре да не се закачате, а? — Той умееше да бие и биеше лошо.
Две тлъсти нахални мутри, люлякови ризи, единият с плъстени ботушки, другият със свръхширок клоширан панталон, кучи синове, хулигани.
Оня с ботушите пренебрежително оттикна Саша с ръка, вторият се вмъкна помежду им, уж да ги разтърве.
— Я недейте, момчета!
Но Саша познаваше и тази хватка: именно оня, който ги разтървава, пръв ще го удари. И му нанесе къс, бърз удар, който те кара да се превиеш одве, да се хванеш за корема и да гълташ въздух с отворена уста. Саша се извърна към втория, но оня отстъпи една крачка, блъсна масата, издрънчаха чинии, мадамата се разпищя, контетата станаха от столовете си… Саксофонистът ги попоглеждаше, както издуваше бузи, пианистът се обърна, но пръстите му продължаваха да сноват по клавишите, барабанистът жонглираше с палките… „Хау ду ю ду, мистър Браун… Хау ду ю, ду ю, ду ю, ду!…“ Оркестърът свиреше, всичко е наред, граждани, танцувайте фокстрот и танго, пийте кафе с ликьор „какао шоа“, не обръщайте внимание, малко недоразумение — ето вече свърши… Ботушите и клошираните панталони си отиват на масата, седна на мястото си черноокият, седна и другият, кривогледият, дето също искаше да се включи в сбиването, контетата платиха и си тръгнаха с мадамата, келнерът вече изтръсква покривката от тяхната маса… Всичко е наред, граждани!