— Защо ще се оплаква на мене, аз не съм партийна колегия. Лозгачов поощрително се засмя.
— Все пак сте другари по нещастие.
— „Другари“ ли? — насмешливо повтори Саша. — Но нали него още не са го възстановили.
В мрачния поглед на Баулин Саша почувствува желание да го предпази. Но този поглед само го предизвика. От какво го предпазва? Да не го изключат пак? Къси им са ръцете! Опариха се, а искат да изглеждат победители. Да знаеш, не Солц ти прости, прости ти партията. А понеже именно ние сме партията, значи ние сме ти простили… Не, другарчета, все още не представлявате цялата партия!
Лозгачов го погледна с подигравателно любопитство.
— Смяташ ли, че ще възстановят Криворучко?
— Мен ме възстановиха.
— Ти си друго, ти допусна грешка, а Криворучко е закоравял…
— Него навремето са го изключвали за политически грешки и пак са го възстановили, какво остава за общежитията…
— Охо, това е нещо ново — отпусна се в креслото и се втренчи в Саша Баулин, — по-рано ти не говореше такива неща.
— По-рано не ме питахте, а сега ме питате.
— По-рано ти се разграничаваше от Криворучко — продължи Баулин: — „Не знам, не го познавам, и две думи не сме разменили“.
— И сега повтарям: Не знам, не го познавам, и две думи не сме разменили.
— Така ли? — Гласът на Баулин прозвуча зловещо.
— Не си прав, Панкратов — намеси се Лозгачов, — партията трябва да прочиства редиците си…
Саша го прекъсна:
— Преди всичко от кариеристите.
— Кого имаш предвид? — навъси се Лозгачов.
— Кариеристите изобщо, никого конкретно.
— Не, ще прощаваш — Лозгачов поклати глава, — партията прочиства редиците си от идейно неустойчиви, от политически враждебни елементи, а ти разправяш: трябва преди всичко от кариеристите. Безспорно трябва. Но защо е това противопоставяне?
Монотонният фалшив глас на Лозгачов, неговото студено лице, тъпата ограниченост на назубрените му формулировки дразнеха Саша.
— Хайде да не си лепим етикетчета, другарю Лозгачов! Вече се поупражнявахте в тази дейност. Аз смятам така: един кариерист нанася на партията повече вреда, отколкото всички грешки на стария болшевик Криворучко. Криворучко ги е допускал и същевременно е милеел за делото на партията, а на кариериста са му скъпи само собствената му кожа и собственото му кресло.
Настъпи мълчание.
После Баулин бавно произнесе:
— Лошо резюмираш, Панкратов.
— Толкова мога аз — отговори Саша.
Те, разбира се, ще извъртят, ще изопачат думите му. Саша разбра това още щом затвори вратата на кабинета на Лозгачов.
Намери пред кого да говори откровено! Не че го е страх от тях. Но беше глупаво.
В аудиторията Саша седна на своето място, името му дори не бе зачеркнато от дневника. И все пак не му се вярваше, че всичко бе свършило. Цялата история със Солц му изглеждаше нереална. Реалното бе институтът, Баулин, Лозгачов, оклюманият Криворучко…
Пое за вкъщи с препълнения трамвай. Навън бързо се мръкваше — ранна, мрачна зимна вечер. Срещу него седеше раздърпан дребничък селянин с рядка рижава брадица, краищата на ушанката му висяха върху окъсаното кожухче. С грамадните си подшити валенки той стискаше чувал, друг чувал беше сложен на скамейката, неугледните селски чували, натъпкани с нещо твърдо и остро, пречеха на всички в тесния вагон. Той неспокойно се озърташе, питаше къде трябва да слезе, макар че кондукторката беше му обещала да го предупреди. Но в дълбините на неговия търсещ поглед Саша долавяше нещо сурово, дори жестоко. У дома си този плах селяк сигурно беше съвсем друг. Мисълта колко се променя човек в различни условия Саша си записа на корицата на тетрадката по мостове и пътни съоръжения, та вкъщи да я препише в дневника си, който ту започваше, ту изоставяше, но сега твърдо реши да си води.
13.
Късно вечерта, когато Саша вече си лягаше, неочаквано се обади Катя.
Както и преди, отначало слушалката мълчеше, после телефонът даде свободно и след малко отново иззвъня.
— Катя, ти ли си?
— Не ме ли позна? — Гласът й се чуваше отдалече, сякаш се обаждаше от извънградски автомат.
— Как да те позная, като мълчиш?
— Мълчала съм… Мога ли да се развикам тук? Как си?
— Живея, спомням си за тебе.
— Спомнял си… Малко ли момичета има?
— Разбягаха се моите момичета. Ти как си?
— Как, как… Маруся се е затъжила за тебе, спомняш ли си Маруся?… Влюбила се е в тебе, доведи го, вика, твоя черноокия.
— Аз съм готов. Кога ще идем?
— Ще идем… Виж го ти какво му се дощяло, аз съм омъжена жена.