За Марк Александрович това не беше нещо ново, така е по всички пътища в страната. Маси хора с бохчи и чували, с жените и децата си идват и в неговия завод. И бараките на завода са просмукани от същата остра, кисела, потна, овчо-чесънова миризма. Такива са безпощадните закони на историята, такъв е законът на индустриализацията. Това е краят на старото село, диво, кално, полусляпо, съдрано и неуко, краят на собственическото начало. Сега се твори нова история. И всичко старо се руши с болка и загуби.
Международният вагон, в който пътуваше Марк Александрович, беше полупразен, в купето Марк Александрович седна да поработи и едва когато започна да се мръква, към три часа, излезе в коридора.
Килимените пътечки смекчаваха равномерното тракане на колелата. Вратите на купетата бяха затворени, освен една, откъдето се чуваха гласовете на мъж и жена, разговарящи на френски.
После жената излезе в коридора и щом видя Марк Александрович, смутено се усмихна. Тя се смути, помисли си Марк Александрович, защото не бе очаквала да срещне някого в пустия коридор. Излязла е по пеньоар и чехли, не е вчесана, отива до тоалетната и я вижда непознат руснак, когото тя не е срещала преди тук: Марк Александрович се бе качил, когато те са спели. Жената изглеждаше на около трийсет и пет години, беше висока, с големи рогови очила. На връщане от тоалетната тя пак се усмихна и когато влезе в купето, затвори вратата след себе си.
После вратата се отвори, в коридора излезе мъж, също едър, снажен, приличаше на Луначарски. Марк Александрович веднага позна известен белгийски социалдемократ, един от лидерите на Втория интернационал. Преди около месец във вестниците се бе мярнало съобщението, че през Съветския съюз и Китай е отпътувал за Япония, за да изнася там лекции. Още тогава Марк Александрович си бе помислил, че това съобщение говори за нови контакти, естествени и разумни в днешната международна обстановка.
Помежду им бързо се завърза разговор, както става между спътници, на които предстои дълъг път. Марк Александрович добре знаеше английски, а френски достатъчно, за да се разберат. В коридора излезе и съпругата на белгиеца със сива вълнена пола и пуловер, подчертаващ едрия й бюст. Усмивката й този път изразяваше приятна изненада от факта, че бяха срещнали спътник, който говори френски.
Разговаряха за руската зима, за огромните разстояния в Русия, за трудностите на съобщенията и придвижването. В Токио и Осака било топло, в Нагасаки горещо, а тук — студено. Очевидно студът държи бодър руснака. Белгиецът се оплака, че когато минавали през Сибир и Урал, не можал да види прочутия Кузбас, прочутия Магнитострой. От прозореца на влака се виждал само прочутият руски сняг. Искало му се да види руския експеримент, добави той и с усмивка се извини за баналността на израза.
Той донесе от купето днешния брой на „Правда“ с картата на най-големите строежи на втората петилетка, публикувана по случай конгреса. Строежите бяха обозначени е пещи, камиони, трактори, комбайни, локомотиви, вагони, автомобилни гуми, хидроцентрали… Марк Александрович обясни: топовете плат означават текстилни комбинати, буците захар — захарни заводи, ей тези кръгчета са лагери. Белгиецът одобрително се смееше, но отбеляза, че тази грандиозна програма е изпълнима само за сметка на други отрасли на икономиката, преди всичко за сметка на селското стопанство.
Марк Александрович бе чувал тези меншевишки аргументи. В Русия се извършва втора революция, а този охранен, солиден господин, този лустросан парламентски политик не я разбира, тъй както не бе разбрал и първата революция.
Марк Александрович премълча — не искаше да подхваща политическа дискусия. Много пъти бе ходил в чужбина, беше свикнал да общува с чужденци, но избягваше политическите разговори с тях; никой на никого нищо не може да докаже. И сега се въздържа от съблазънта да разговаря с известния политик. Но не искаше събеседникът му да сметне, че той се страхува от спор с него. В този смисъл Марк Александрович беше самолюбие и не беше свикнал да се оттегля победен от арената. Затова, споделяйки впечатленията си от Съединените щати, където бе работил две години в стоманолеярен завод, Марк Александрович разказа една смешна сценка, която бе видял в Ню Йорк.
От една църква излезе немощна старица в старомодна черна рокля до петите и с черна шапка, увенчана с някакво подобие на птиче гнездо. За лакътя я крепеше младо момиче, явно нейна внучка или може би дори правнучка. Тя внимателно водеше баба си по стъпалата, а когато стигнаха до спрелия до тротоара пакард, грижливо я настани вътре, нежно я целуна и затвори вратата. А бабичката, едва стигнала до колата, щом се озова зад волана, включи мотора. Пакардът сякаш подрипна от мястото си, полетя напред.