— Знаете ли за моя племенник? — попита Марк Александрович.
— Знам.
— Като се обърнах тогава към вас, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията.
— Естествено — отговори Будягин спокойно, изтъквайки, че няма претенции към него.
— Той ми е племенник — продължи Марк Александрович — и аз имам право на информация.
Будягин мълчеше. Седеше с лакти на бюрото, със събраните длани подпираше брадичката си и гледаше Марк Александрович.
— На конгреса ще опитам да поговоря с Ягода или с Березин — каза Марк Александрович и така приключи разговора, който Будягин явно не поддържаше.
Но Будягин каза:
— Те са знаели, че той ти е племенник.
Марк Александрович втренчено погледна Будягин.
— Какво искате да кажете?
— Разбрали са, че ще се намесиш. Предвидили са този факт. — И с някакъв странен израз на лицето добави: — Саша не е случайност.
Изрече тези думи със същия тон, с който предишния път бе казал, че Черняк вече не е секретар на районния комитет. Но тогава беше съобщение, а сега — покана за разговор.
Нима се готви нещо на конгреса? Но какво? Група, фракция, вербуване на съмишленици и гласове? Пак ли има груповщина в ръководството? Но с кого искат да го сменят? Старите лидери са компрометирани. Нови ли има? Кои именно?… Подобна идея е обречена на провал, партията няма да я подкрепи, Сталин е олицетворение на нейната линия, на нейната политика.
За твърде сериозни неща разговарят с Будягин, твърде сериозни последствия може да има срещата им, за да оставят макар и най-малък намек за недоизказаност, за неяснота в позициите си.
— Не мисля, че в арестуването на Саша трябва да се влага толкова дълбок смисъл. Случайностите не са причина за толкова сериозни изводи — твърдо изрече Марк Александрович.
Той отправи към Будягин открит, ясен, непримирим поглед. Жалко. Добър комунист, израсъл в работническа среда, голям държавен деец. Но бе живял дълги години в чужбина, откъснал се бе от страната си, не знаеше основното сега в живота на народа, в живота на партията, в неговия живот, на Марк Александрович… Отдръпват се, правят погрешни стъпки, губят ума и дума пред необичайността на времето, пред жертвите, които то иска.
— Партията не е сляпа, Иван Григориевич, вие знаете това не по-зле от мен.
Той се вглеждаше в Будягин. С него са свързани младостта му, Гражданската война, всичко най-скъпо и незабравимо. Но сега най-важното е неговият град на хълма, огрян от пламъка на високите и мартеновите пещи. Това е днешната революция. Тя продължава и ще продължава дори ако от нея се отдръпне Будягин, както се отдръпнаха други.
Марк Александрович вече не мислеше какво ще му отговори Иван Григориевич. Всичко, което той може да каже сега, ще е дребно, незначително. И затова гласът на Будягин прозвуча за него глухо, отдалече, той почти не чу думите, чиято горчивина стигна до съзнанието му много, много по-късно…
— Тикаме в затвора комсомолци — каза Будягин.
Вестибюлите на големия Кремълски дворец, широкото мраморно стълбище, водещо нагоре, фоайето пред заседателната зала бяха изпълнени е делегати. Те стояха на групи, разхождаха се, подвикваха си, трупаха се около масичките, където им даваха материалите на конгреса.
Марк Александрович също получи материалите, и него го извикаха — колегите от делегацията на Донбас, където бе работил по-рано. После дръннаха звънците, всички поеха към залата. Тя беше преустроена, имаше нова голяма галерия за гости, всичко беше ново, свежо, миришеше на дърво и боя. Както писаха на другия ден във вестника: „Залата е станала по-строга и същевременно величествено опростена. Премахната е безвкусната пищност на позлатата, изчезнали са колоните, гербовете, регалиите — боклукът на няколко епохи е изметен от тези стени. Станало е просторно и светло.“
Местата, определени за тяхната делегация, бяха на четвъртия и петия ред точно срещу трибуната. До нея бяха застанали Каганович, Орджоникидзе, Ворошилов, Косиор, Постишев, Микоян, Максим Горки. На стъпалата седеше Калинин, бързо пишеше нещо в бележника си и току поглеждаше към залата през селяшките си очилца с телени рамки.
Аплодисментите, с които делегатите приветствуваха появяването на Молотов в президиума, избухнаха с нова, още по-голяма сила — отстрани излезе Сталин. Аплодисментите нарастваха, смесваха се с тракането на седалките и поставките за писане, всички станаха, някой отгоре извика: „Да живее другарят Сталин! Ура!…“ Всички завикаха: „Ура! Да живее великият щаб на болшевизма! Ура! Да живее великият вожд на световния пролетариат! Ура! Ура! Ура!“