Овациите за Сталин се повториха няколко пъти… Когато Молотов назова името му: „Около вожда и организатора на нашите победи, другаря Сталин…“ В края на речта му… „Начело с другаря Сталин — напред, към нови победи…“ После, когато Хрушчов предлагаше състава на президиума… И най сетне най-продължителната овация — когато председателят обяви: „Има думата другарят Сталин.“
Като всички, и Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше „ура!“. С куртка военен образец, но по-светла от куртките на другите членове на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин. Фактът, че Сталин разбира това и дори иронично го отбелязва в доклада: „Нали изпратихме поздрави до другаря Сталин — какво още искате от нас“, създаваше усещане за близост и разбирателство между него и хората, които възторжено го бяха приветствували.
— Докато на Петнайсетия конгрес — каза Сталин — все още се налагаше да доказваме правилността на партийната линия и да водим борба с известните антиленински групировки… то на този конгрес няма нужда нищо да доказваме, пък май няма и с кого да се борим. Всички виждат, че линията на партията победи.
Тези думи потвърждаваха прогнозата на Марк Александрович, че конгресът Ще мине спокойно, няма да се появят усложнения заради Ломинадзе. Сталин сам се стреми към сплотеност. Борбата е приключена, трябва да изчезнат и свързаните с нея крайности. И тези кратки парадни речи също ще изчезнат. Мислите на Марк Александрович намериха потвърждение и във факта, че Сталин се отказа от заключително слово:
— Другари! Разискванията на конгреса показаха пълното единство във възгледите на нашите партийни ръководители, може да се каже, по всички въпроси на партийната политика. Както знаете, нямаше никакви възражения срещу отчетния доклад. С една дума прояви се необичайната идейно политическа и организационна сплотеност на редиците на нашата партия. Пита се необходимо ли е след всичко това заключително слово? Аз мисля, че не е необходимо. Затова разрешете ми да се откажа от заключително слово.
Ломинадзе се бе изказал почти веднага след доклада на Сталин, после се изказаха и другите някогашни опозиционери: Риков, Бухарин, Томски, Зиновиев, Каменев, Пятаков, Преображенски, Радек. Това бяха не разкаяни като на Шестнайсетия конгрес, а делови анализи на собствените им грешки, те присъединиха гласа си към гласа на партията. Никой не ги прекъсваше, не искаше от тях повече, не намираше изказванията им недостатъчни. Само веднъж нетърпелив възглас: „Регламента!“ прекъсна изказването на Риков.
Пятаков бе предложен за член на ЦК; Риков, Бухарин, Томски и Соколников — за кандидат членове. И раздаденият за гласуване списък на новия ЦК беше почти същият като на предишния конгрес с онези естествени промени, които стават на всеки конгрес: някой влиза в ръководството, друг излиза. Марк Александрович видя в списъка и своето име — беше предложен за кандидат член на ЦК. Марк Александрович видя в това признание на ролята, която играе строителството на неговия завод през втората петилетка. Намери в списъка и имената на други началници на големи строежи и на директори на големи заводи — белег на времето, белег на индустриализацията на страната.
Будягин го нямаше в списъка.
А Саша често бе ходил в дома на Будягин. Дали Иван Григориевич не бе говорил пред него разни неща? Дали именно той не му бе дал да прочете Лениновото писмо? Може пък да го е въвлякъл не само в разговори?…
Марк Александрович не се познаваше нито с Ягода, нито с Березин. Да се обърне към Ягода, председателя на ОГПУ, не би отговаряло на значението на делото на Саша. Пък и този свъсен, затворен човек му беше неприятен. А към Березин беше съвсем естествено да се обърне: именно той се занимаваше с такива дела. Но в почивките все някой забавяше Марк Александрович или пък той не можеше да намери Березин. Березин току изчезваше. Намери сгоден момент на трийсет и първи януари по време на манифестацията в чест на Седемнайсетия конгрес на партията.
Беше най-грандиозната от всички манифестации, които бе виждал Марк Александрович, а той беше виждал доста. Над един милион души минаха през Червения площад за два часа и нещо в януарския студ, в мрака, под светлината на прожекторите, това придаваше особена внушителност на манифестацията.