Отляво никой не чукаше на Саша, не отговориха и на неговото чукане.
Саша дояде кашата, облиза лъжицата, разбърка с нея запарката и захарта в канчето, изпи студения чай, стана, разтъпка се из килията, шест крачки от стената до вратата, пак толкова от единия ъгъл до другия. Вярно, зова противоречеше на законите на геометрията — хипотенузата е по дълга от катета, но разликата беше толкова незначителна че не се забелязваше. В единия ъгъл — гърнето, в другия — нарът, в третия — масичка, четвъртият ъгъл беше празен. На тавана светеше слаба крушка в телена мрежа. Високо горе, в дълбоката, силно скосена ниша на прозореца, зад решетка от дебели метални прътове беше мъничкото мръсно стъкло.
Обущата без връзки се тътреха и шляпаха по бетонния под. С панталона без колан се бе справил, като бе закопчал горния илик за копчето за тиранти. Панталонът се кривеше и му пречеше да ходи. Затова пък не изпитваше унизителното чувство, че му падат гащите.
Никой не викаше Саша, не го разпитваха, не му предявяваха обвинения. Той знаеше, че трябва да му предявят обвинението след определен срок. Но какъв е този срок, не знаеше и не можеше да научи.
Понякога му се струваше, че са го забравили, че е зазидан тук навеки. Не си позволяваше да мисли за това, потискаше тревогата си. Трябва да чака. Ще го извикат, ще го разпитат, всичко ще се изясни и ще го освободят.
Представяше си как ще се прибере вкъщи. Ще позвъни на вратата… Не, прекалено изненадващо е. Ще предупреди по телефона: „Саша скоро ще се върне“ — и после ще се появи. „Здравей, мамо, аз си дойдох…“
Мисълта за нейните страдания беше непоносима. Може би тя дори не го знае къде е, обикаля затвор след затвор, стои на безкрайни опашки — дребничка, уплашена. Всичко ще се забрави, само тя нищо няма да забрави, няма да се съвземе от този удар. И му се дощяваше да блъска по тези стени, да раздрусва желязната врата, да крещи, да се бие…
Изскърца ключалката, вратата се отвори.
— До тоалетната!
Саша метна през рамо кърпата, взе гърнето и тръгна по коридора пред надзирателя.
В клозета миришеше на хлор още по-силно, отколкото в килията. Саша изплакна гърнето, плисна го с хлорен разтвор, той почти не го използуваше, но пак миришеше. После се върна, желязната врата се затвори, сега вече до сутринта.
Звездите още не бяха угаснали в мътното стъкло чак под тавана, а из коридора пак се дочу някакво движение. Изщрака ключалката на неговата врата.
— До тоалетната!
Започна обикновеният затворнически ден. Завъртя се колелцето на шпионката, отвори се прозорчето.
— Закуската!
На гърдите на бакаря висеше голяма шперплатова табла с филии черен хляб, с купчинки захар, чай и сол, с пакети цигари „Бокс“, разкъсани по средата, с кибритени клечки и късчета фосфор от кибритена кутия. На Саша му провървя. На ден даваха по осем цигари, а в пакета са двайсет и пет. Третият поред получаваше девет и освен това остатъка от пакета — парченце картон, който все пак си е хартия. И ето че днес Саша има късмет — да получи това парченце — може би ще успее да прати бележчица напън. Само не знаеше къде да го скрие и го мушна зад радиатора.
Хлябът, който им даваха, беше клисав, недопечен, кората му се отлепваше, но все пак сутрин той миришеше на истински пресен черен хляб. Тази миризма напомни на Саша един отдавнашен случай, когато майка му даде във фурната брашното, което баща му бе получил от работата си вместо хляб, дажбата за половин година. От фурната получиха повече хляб от даденото брашно, този тайнствен добив дълго владя въображението му. Те с майка му докараха хляба с детската шейна и усещането за онази гладна зима, и хрупкащите по скрежа, обковани с ламарина плазове, и топлият аромат на пресния хляб, и радостта на майка му — ще опекат сухари и ще преживеят зимата — всичко това се върна в спомена му сега, когато пиеше чай с коричка хляб. И сърцето му нажалено потръпна — тези детски спомени бяха прекалено човешки за затвора, за полутъмната килия, в която бе заключен неизвестно защо.
Издрънча ключалката, вратата се отвори, пред него застана конвойният с кожух, с пушка в ръце.
— На разходка!
Трябва да се облече, да излезе от килията, да тръгне наляво до края на коридора, да изчака конвойният да отвори вратата към дворчето. После по същия път, със същото отваряне и затваряне на вратите да се върне обратно. И за всичко това заедно с разходката се даваха двайсет минути.