В мълчание стигнаха до Никитските врати.
— Да се върнем обратно?
— Да идем до паметника на Пушкин. Кажи как вървят твоите работи.
Той сви рамене, какво да й разказва, омръзнало му е.
— Какво става с разпределението?
— Нищо.
Побелелият от снега Пушкин се издигаше над площада.
— Да поседнем. Уморих се.
Юра с недоволна физиономия почисти за нея снега от скамейката. А той ще постои прав, ще стои ей така и ще гледа към Страстния манастир… Не чу, а почувствува как тя тревожно си пое дъх.
— Юра, аз съм бременна…
— Сигурна ли си?
— Да.
— Може да е само закъснение?
— Вече от две седмици.
Тъкмо тези две седмици, през които не бяха се виждали. Преди две седмици щяха да измислят нещо, а сега аборт… Но как се е случило това? Той толкова внимаваше. Пък и тя няма ли си някакви чужбински хапове, таблетки за такива случаи?
— Вземала ли си някакви мерки?
— Исках да се посъветвам с тебе.
— Аз не съм лекар.
Мрачно, с такъв вид, сякаш Лена беше забременяла само за да му създава неприятности, добави:
— Не искам да вляза във вашето семейство по такъв начин. Тя се оживи.
— Какво значение има?
— Трябва да почакаме.
Той седна до нея, взе ръката й, намери ивичката топла кожа между ръкавицата и ръкава. Само да се съгласи, само да не се заинати.
— Разбери, институтът, разпределението, всичко е неуредено, неясно… И това със Саша. Не може да го зачеркнем от компанията си… Всичко се усложни и не бива да го усложняваме още повече. Не е моментът сега. Операцията е неприятна, знам, но е само няколко минути. Да потърпим, да почакаме, ще имаме деца. И моите родители… Те са хора със стари разбирания: първо гражданското, после детето. Вярно, еснафщина е, но не искам да плъзнат клюки, това обижда, ти трябва да разбереш.
— Разбирам — оклюмано каза Лена.
— Да вървим, че ще измръзнеш.
Той стана, подаде й ръка и не се стърпя, бързо огледа фигурата й, макар да разбираше, че две седмици са нищо. И все пак му се стори, че е напълняла, че тежко се надигна от скамейката. Обзе го страх от това, което е можело да се случи. След седем или осем месеца, без дори да подозира, щеше да стане баща. А това е за цял живот.
Тя се усмихна срамежливо.
— Засега нищо не личи.
Такава нощ още не бяха прекарвали. Тя се съгласи да абортира заради него, той е най-скъп за нея на този свят. Покорството й го трогваше, изпълваше го с гордост, той беше нежен с нея, стремеше се още повече да я предразположи и привърже към себе си, да я направи съвсем послушна. Всичко на света се повтаря и ще се повтаря милиони пъти, не е тя първата, не е и последната, това е нещо обикновено за жените. Майка му е направила седем аборта, в тяхното село бременните моми скачат от портата и нищо им няма. Защо да си усложняват живота, през лятото ще идат в Сочи, разправят, че сега бил прекрасен курорт, поне ще види морето, какво е виждал той, освен Москва? Лена си е добре — обиколила е света, а той?
Юра засегна нейната най-чувствителна струна, аргументите му й се видяха изпълнени с ясни, трезви, народни разбирания. Наистина бива ли сега да го товари с деца, с грижи, с това няма да го привърже, само ще го отблъсне. Няма да му пречи, той никога за нищо не ще може да я упрекне. И за бременността си му каза просто така, с кого друг да сподели? Нека не мисли за това, да не се тревожи.
Случилото се ги сближи. Той за пръв път беше толкова мил, искрен и толкова слаб. Тя за пръв път го видя объркан, уплашен, сърцето й се изпълни с жал към него, обичаше го още по-силно. На сутринта той дремеше с ръка, отпусната върху гърдите й, а тя пазеше съня му. По-рано той не я оставяше вкъщи, отпращаше я незабелязано, нощем, а този път не я пусна. И когато най сетне я пусна, изпрати я до вратата не както друг път, на пръсти, а открито, високо разговаряше с нея, не мислеше за скърцането на вратите, за шума от ключалката, усмихна се, притисна буза до нейната буза.
И портиерът не я гледаше с подозрение, прие подадената рубла не като нещо задължително, а с благодарност: „Благодаря.“ Токчетата й затропаха по Арбат спокойно и уверено, тя вървеше по неговата улица, по своята улица. И едва когато наближи Арбатския площад, се сети, че когато слизаше по стълбището, мина покрай жилището на Саша. Защо чак сега се сети за това? Всичко ли забрави покрай любовта си? А Софя Александровна лежи нощем сама с отворени очи и мисли как ли е сега Саша…
Три дена в болницата не могат да се запазят в тайна. Будягини и сега могат да изтръгнат от нея истината, от майка трудно се скрива, майките разбират от тези неща. Ленка не умее да лъже, пък и защо да лъже, това е недостойно. А от кого е — ще се сетят. И ще я разубедят: роди си, ще минем и без твоя Шарок.